Луната плъзна восъчно чело по сивкаво крило от паднал ангел
и то проблесна. Брой до сто и ще зараснат всички рани
на това измъчено кълбо от нерви, от амбиции и скука,
огромното житейско колело във светлина ще се разпука.
Ще стане ден и птиците ще кацнат по нервите, опънати до дупка,
ще цъфнат в синьо опъките драки, пресъхнали сълзи от тях ще рукнат
и ще отмият срам и кръв, следи от нечовешка злоба,
стремежите да бъдеш пръв, угодничеството на роба.
Ще дойде ден, не страшен съд, защото ще е мъртъв мракът.
Луната е на кръстопът, застинала в усмивка. Чака. Чака!