автор: Cyriana

(Част II на "Стена от тишини", вдъхновен от романа "Соларис", Станислав Лем)

Ако Вселената имаше нещо общо с Бог, то вероятно сътворението би могло да се случи по множество различни и необясними за човешкото съзнание начини във всичките й холографски светове и измерения, както в любимата му книга "Холографската Вселена".

Ако някой изглеждаше, мислеше, постъпваше и говореше като някой друг, имаше ли значение, че някакви си неизвестни антитела в кръвта и каквото и да е там, го правят различен?
Това бяха мислите му, докато погледът му се плъзгаше по обагрената в карминено повърхност на пулисиращия океан пред него. На моменти имаше чувството, че дълбоко под тази повърхност тупти сърце с гигантски размери, изтласкващо стотици квантилиона галона вода.
Тя беше единственото същество способно да пробуди в него онова мило чувство, което можеше да го разплаче. Имаше нещо безкрайно трогателно и очарователно в нейната физическа и душевна крехкост. Първоначално не я беше доловил. Дори неправилно беше възприел прямотата й като някакъв вид сила, но опознавайки я с времето, постепенно осъзнаваше, че това е само мнима устойчивост.
На моменти дори му се струваше, че нейната емоционална уязвимост се превръща в постоянна и непреодолима тъга, която тя в опитите си да потуши, предаваше и на него. Но противно на всякаква логика, това не го отблъскваше. Дори нещо повече. Привързваше го. Начинът, по който тя не успяваше да живее без да го обича, го правеше неспособен да я откъсне от себе си. Но сам не можеше да определи дали това е любов или някаква дълбока съпричастност.
В едно беше сигурен - както и да се наричаше обзелото го чувство, за него то бе всичко.
Не за първи път я намираше свита край ваната, облечена в бялата рокля, която не можеше да бъде разкопчана. Вероятно също като него, тя се питаше как се е появила на тази далечна и чужда планета. От двамата единствено той знаеше, че именно тази планета е нейният дом, а не Земята, както тя заблудено вярваше.
Съзнанието му неспирно търсеше отговор на въпроса дар от Бога ли е тя или проклятие. Искаше му се да вярва, че въпреки вината му, Бог се е смилил над него заради скръбта му и най-вече заради задушаващото го чувство за вина. А може би полудяваше и всичко случващо се на тази планета, в тази станция и в тази стая беше просто една халюцинация. Но и така да беше, трябваше да е честен със себе си, признавайки че е неспособен да се раздели с илюзията си, защото тогава нямаше да има нищо.
Вероятно щеше да се завърне на Земята без нея, изоставяйки я да го очаква вечно там, където нямаше да се завърне. Тя не би могла да намери обяснение за каквото и да е, защото не си спомняше нищо за миналото и причиненото й от него. Със сигурност би продължила да се самонаранява отново и отново, както вече го беше направила веднъж на Земята. Но тук щеше да е различно, защото винаги с ужас щеше да установява, че се завръща в изоставената му стая в станцията, облечена в бялата си рокля без цип.
Той знаеше, че пътищата им се бяха пресекли, защото е трябвало да я обича. Беше й го казал още в първите минути на първия им разговор, когато се запознаха на онази конференция по кибернетика преди повече от 4 години. Но след това всичко се бе развило по начин, който я беше накарал да мисли, че той не е можел да я обича и няма да я обича никога. И сега тя продължаваше да си мисли точно това, докато той не знаеше какво да каже или да направи, за да я утеши. Страхуваше се, че ако й разкаже всичко, отново ще я нарани. Надяваше се, че тя никога няма да си спомни миналото, както той не си спомняше нея след завръщането си от онази злополучна мисия преди две години.

(следва продължение)