автор: Iglika

Винаги, когато влезеше в магазинчето за стари книги, сърцето ѝ започваше да бие учестено. Вдишваше набързо наситеният с миризма на застояло и лек дух на мухъл въздух и сякаш си беше у дома. Никъде другаде не се чувстваше толкова на мястото си, както тук.
Продавачът вече я познаваше достатъчно добре, за да знае вкусовете ѝ. Дори ѝ заделяше по някоя книга от време на време. Тя беше един от най-редовните му клиенти. Случаваше се и да си разменят книги. Тя носеше книги, които е прочела, но не виждаше смисъл да задържи, а продавачът ѝ предлагаше други в замяна.
Посещенията в старото магазинче бяха винаги свързани с приятни емоции. Можеше да прекара часове, ровейки се в старите книги. Обичаше да ги разлиства, да разглежда пожълтелите страници, понякога дори забравяше, че е в магазина и се зачиташе я в някое стихотворение, я в някой интересен разказ. Обичаше старите автори, а поезията беше нейната слабост. Харесваше английски класици и би дала всичко за книга на Милтън, Шели или Джон Мур.
Днес имаше малко свободно време и беше решила да се поглези. Беше приятен и тих есенен ден. Слънцето искреше в очите на малкото минувачи, които я срещаха. Беше сънлив следобед и топлината на слънчевите лъчи сгряваше телата и отпускаше душите на хората. Първо се разходи бавно, като вдишваше дълбоко есенния въздух и се радваше на тишината и спокойствието, присъщи за този сезон. После седна в любимата си сладкарница и си поръча чаша горещ, черен чай и парче шоколадова торта. Седя повече от час, сънлива, затоплена от слънцето, успокоена. Не изпитваше голямо желание да стане, искаше ѝ се да остане така поне още малко, но захладня, а и магазинчето за книги я чакаше. С какви ли нови придобивки щеше да ѝ се похвали този път продавача!
С нетърпение забърза към книжарничката. Приятното усещане за пърхащи пеперудки в стомаха, което винаги съпътстваше посещенията ѝ там и този път не закъсня да се появи. Имаше предчувствие за нещо хубаво.
Продавачът я посрещна както винаги усмихнат и веднага ѝ показа няколко книги, които бяха му донесли наскоро. Тя вече имаше повечето от тях, но имаше и такива, които приковаха вниманието ѝ. Беше се вглъбила в разглеждането им и дори не забеляза, че в малкото магазинче се беше появил и друг клиент. Не ѝ беше удобно да се заглежда, но все пак успя да забележи млад мъж в ежедневно облекло, не много висок, не особено красив, с две думи обикновен човек, който разговаряше с продавача. Това, което беше необикновено, беше усмивката му, чаровна и заразяваща. Блясъкът в очите му я правеше още по-отличителна. Тя се заслуша в разговора на двамата мъже и разбра, че посетителят е писател, понастоящем изявяващ се като журналист на свободна практика, тъй като само от книгите си не печелел достатъчно. Пишел за местен вестник, имал и собствен блог, където публикувал нещата си. Точно сега бе решил да напише статия за старите книги, за хората, които ги купуват, за страстта им към тези прашни, овехтели и често лошо миришещи и с разпадащи се страници предмети. Хрумнало му да намине в магазина и да разпита продавача, а и да поразгледа за някоя книга по негов вкус. Решил да напише статията, защото напоследък бил забелязал, че все повече хора харесват стари предмети, антики и в частност книги.
Продавачът му обясни, че не всички книги в този магазин са толкова стари, та да бъдат обявени за антики, но все пак го покани да разгледа наоколо. А що се отнасяло за страстните почитатели на антични книги и предмети, бил изкарал късмет, в момента тъкмо имало такава клиентка тук, можел да я разпита, ако не изпитвал неудобство. Тя се направи, че изобщо не е чула разговора и бързо зае поза на абсолютно вглъбен в книгата в ръцете си човек.
Внезапно усети лека, приятна миризма на мъжки парфюм до себе си и докато се усети вече се ръкуваше с младия мъж, представил ѝ се като Асен. "И името му такова, обикновено"-помисли си тя. Какво тогава накара сърцето ѝ да подскочи, когато той докосна ръката ѝ? Решена да се овладее, тя си пое дълбоко въздух и се насили да слуша внимателно обясненията му. В първия момент не успя да се концентрира, но не беше голям проблем, защото тя вече беше чула всичко. Скоро сърцето ѝ заби в нормален ритъм и тя с готовност се съгласи да отговори на някой от въпросите му. Гласът му беше плътен и някак успокояваше. Тя скоро се почувства спокойна и възвърна увереността си. Тогава го попита няма ли да е по-добре да седнат някъде за да поговорят на спокойствие. Той нямаше нищо против и след като платиха книгите, които бяха избрали, излязоха на улицата. Междувременно беше захладняло и слънцето се беше скрило. Забързани минувачи ги подминаваха, те вървяха бавно и още не бяха решили къде да отидат. Тогава тя предложи да отидат в дома ѝ. Каза му, че живее наблизо и с удоволствие ще го почерпи чаша горещ чай. Кафе тя не пиеше. Той нямаше нищо против и тя бързо го поведе към дома си.
Скоро пристигнаха. Тя живееше в таванските стаи на стара кооперация. Изкачваха се по стълбите, тук нямаше асансьор. Всъщност етажите бяха 5, без таванските помещения. Той влезе бавно след нея, като се оглеждаше и се опитваше да се ориентира в обстановката. Посрещна ги старият ѝ рижав котарак, който се отърка в краката им, щастливо замъркал. Не обичаше да остава задълго без стопанката си, а беше и гладен, затова се зарадва, щом ги видя. Не му направи впечатление, че не е сама. Тя се учуди, котаракът не обичаше чужди хора. Беше свикнал с нейните приятели, но обикновено чуждото присъствие го напрягаше. Но сега се разтапяше под ласките на мъжа, който го беше взел в скута си и го милваше.
Бързо решиха какъв чай да пият и докато тя се суетеше около мивката, той реши да поразгледа наоколо. Това всъщност беше едно помещение, което, макар и ниско, беше доста голямо. Имаше няколко прозореца, около които беше пълно със саксии с цветя. На по-голямата стена имаше голяма библиотека, от дъски, която неин приятел и беше помагал да я скове и лакира. Библиотеката не беше нищо особено, но беше пълна с книги, повечето от които стари. Кресло за четене и малка масичка за кафе допълваха обстановката, а до тях имаше врата, очевидно към спалнята. Доста по-напред имаше кръгла маса със шест стола около нея и голям диван до стената, на който той беше седнал. От другата страна беше кухненския бокс, с печка, хладилник и мивка, над която имаше лавици с чаши, чинии и разни красиви неща, явно купени от антиквар. На стената до прозорците имаше бюро с лаптоп и стара лампа, пълно с книги и записки. Той реши да я попита за тях по-късно, защото в този момент получи голямо парче кекс и чаша силно ухаещ чай. Докато похапваше тя му обясни, че освен страстта си към книгите и цветята, има и други хобита, едно от които е печенето на сладкиши. Той не си падаше по сладкото, но беше малко гладен а и кексът беше толкова вкусен, че си поиска второ парче. Докато ядеше, той започна да ѝ задава въпросите си. После реши, че няма смисъл да я разпитва. По-добре беше да я остави да говори за обичта към книгите, без да я прекъсва.
Тогава тя започна да му разказва за дома, в който беше израсла.
Живееха в къща, заедно с родителите на майка ѝ. Дядо ѝ беше музикант, свиреше на цигулка в местната опера, докато се пенсионира. Баба ѝ, дребна, изящна жена, с винаги високо вдигната глава и добре подбрани дрехи, беше домакиня. Идваше от стар, добре познат в общността род. Беше изключително интелигентна и начетена. У тях имаха тонове книги, наследени от нейните родители, купувани от нея и съпруга ѝ, а после от дъщерята и зет ѝ. Всички в къщата четяха с удоволствие, когато имаха време за това. Майка ѝ също свиреше на цигулка, а баща ѝ на виолончело. Бяха се срещнали в операта, където и двамата работеха. Музиката беше тяхната страст. Когато не беше на училище и когато имаха възможност, те я вземаха на концерти и репетиции. Тя обичаше изявите им, обичаше да ги слуша не само, защото ѝ бяха родители, а защото обичаше класическата музика от душа и сърце. Докато те репетираха, тя често седеше в някой ъгъл, зачетена в някоя книга, или вглъбена в уроците си. Родителите ѝ държаха на доброто образование и я вземаха със себе си, само при положение, че ще подготви домашните си за деня. Понякога при нея се заседяваха музиканти и певци, колеги на родителите ѝ, които помагаха за домашните, шегуваха се с нея, пееха ѝ.
В училище тя нямаше много приятели,беше дребна и свита, не умееше да разговаря свободно. Мисълта ѝ винаги беше някъде другаде, запленена от някой роман, който четеше, или от музиката, от приятелите ѝ от операта, от приказките на баба ѝ. За това пък си имаше книгите и баба, която знаеше на-прекрасните истории на света. Вечер я приспиваше с приказка за далечни земи, за юнаци и принцеси, въпреки, че беше вече малко голяма за това.
Беше имала приказно детство. Живееше в нейните въздушни замъци, обградена от музика и любящи хора, тя не предполагаше, че това може някога да свърши. Но внезапно почина дядо ѝ. Това я разтърси толкова много! Тя знаеше, че хората умират, но някак беше сигурна, че това няма да се случи в нейното семейство. Смъртта на дядо ѝ само показа, колко е грешала. И като че от тогава всичко се обърка. Сломена от скръб баба ѝ скоро се разболя и каквато беше мъничка, скоро заприлича на детенце, което се е свило на дивана, неспособно дори да държи книга в ръка. Тя обичаше съпруга си до безумие. Двамата никога не се бяха делили, и макар често да се караха, тъй като тя имаше леко избухлив и властен характер, те много се уважаваха и не можеха едни без друг. Всеки допълваше другия. Затова не беше чудно, че баба ѝ не можа да продължи живота си без своята половинка. Тя почина 11 месеца по-късно. Вече нямаше кой да ѝ чете за лека нощ, а и тя беше пораснала за това.
Все още ходеше в операта с родителите си, но вече беше станала по-самостоятелна и често се заседяваше в къщи. Учеше много, но още не беше решила каква иска да стане. Обожаваше музиката и като малка ѝ бяха купили цигулка. Ходеше на уроци и свиреше сносно, но някак не успя да наследи любовта на родителите си към свиренето нито на цигулка, нито на виолончело. Не се виждаше музикант, а и те не я насилваха. Някак предпочиташе да е сред книги, стари предмети и картини. С четенето запълваше голяма част от живота си. Беше наследила страстта си към книгите от баба си. Макар и външно да не приличаше много на нея, до голяма степен беше взела характера и вижданията ѝ за живота. И не беше чудно, че накрая, повлияна от любовта си към английската поезия, тя записа английска филология.
Студентските си години прекара в ровене из университетската библиотека, дълги лекции и подготовка за трудни изпити. Но тук тя намери и добри приятели, хора, с които имаше сходни интереси. С едно от момичетата в курса си допаднаха толкова, че скоро станаха почти неразделни. Но макар, че ученето и излизането с приятели заемаше повечето от времето ѝ, тя все още успяваше да отдели поне един час на ден за родителите си, обичайно на вечер, където всеки разказваше за случилото се през деня. Макар и в намален състав, семейството все още оставаше сплотено.
След завършването си тя плануваше да работи преводач, но докато намери нещо подходящо, започна да дава уроци по английски на деца, към един обучителен център. Няколко години по-късно вече превеждаше статии за списания, както и литературни произведения, но така и не се отказа от уроците, само ги намали до колкото можеше. Намери си квартира, съвсем близо до апартамента на техните, обзаведе я по свой вкус и заживя отделно. Но тъй като апартамента ѝ беше в същия блок, майка ѝ често я посещаваше с домашно приготвени ястия в кутии, туй като тя нямаше много време за готвене, макар и да обичаше това.
Докато един ден се озова оплетена в уроци, проверка на домашни, превод на книга и няколко срещи, които не знаеше как да съвмести. Тогава си каза, че от всичко това няма никакво време да живее, на библиотеката я чакаха куп непрочетени книги, добре, че в момента превеждаше нещо, че да се зачете. Не бе излизала с приятели отдавна, не бе правила любимите си сладкиши, не бе се разхождала в парка. И тогава реши да сложи край за всичко това, освободи се от уроците и след като преведе книгата, реши да си почине малко, преди следващия проект. И ето я, две седмици по-късно, пиеше чай с непознат в апартамента си и му разказваше живота си.
Не знаеше как този човек ѝ вдъхваше толкова сигурност, та да му се довери от началото, как успяваше да я успокои с присъствието си, та да говори толкова много и така уверено. Имаше нещо в очите му, които я следяха с несекващ интерес, но изразяваха разбиране и съпричастност към всичко, което тя разказваше. Мекият му глас, уверените му движения, усмивката на устата му, всичко това я караше да се чувства на мястото си.
Когато вършиха чая и разговора, той я помоли да разгледа книгите ѝ. Изглеждаше, че и той обича да чете. Не след дълго се вглъби в някаква книга и тя реши да не го прекъсва, за това разтреби масата и изми посудата. Зачуди се колко ли дълго ще остане. Вече беше почти време за вечеря.
Изведнъж той се сепна и бузите му поруменяха. Извини ѝ се, че се беше отплеснал и откровено ѝ призна, че тук се чувствал като у дома си, макар да идваше за пръв път. Ясно си личеше, че не му се тръгва, макар че се приготвяше за това. Помоли да задържи книгата, докато я прочете. Тя, разбира се, нямаше нищо против, а и така щеше да има повод да го види още веднъж. После се запита защо ѝ е да го вижда отново? И изведнъж разбра, че макар и на пръв поглед в него да нямаше нищо особено, този мъж я привлича като магнит. И не заради външността си, а заради всичко, което беше. Заради интелекта му, заради веселата усмивка на устните му, заради топлия му глас, заради блясъка в очите, но най-вече заради начина по който я успокояваше присъствието му.
Чувстваше се така, сякаш го е познавала през целия си живот. Сякаш са се срещали и разговаряли безброй пъти. Тогава осъзна, че не знае почти нищо за него, освен името и професията му. Каза му го. Той с усмивка отвърна, че ще трябва да се срещнат поне още веднъж за да ѝ разкаже за себе си. И тъй тя като нямаше нищо против, определиха си среща в магазинчето другата седмица. Щом мъжът си тръгна, апартаментът сякаш опустя. Тя се отпусна на стола за четене, а котарака бързо се намести в скута ѝ.
Зачуди се как е възможно да познаваш някого само от часове, а вече да ти липсва, когато го няма.
Дните минаха бавно, тя не преставаше да мисли за него. За срещата се постара да изглежда добре, но не прекалено натруфена, за да не си помисли той, че се гласи специално за него. Сърцето ѝ биеше до пръсване когато приближи магазинчето за стари книги.
Той вече беше там, тя чу гласа му. Разговаряше с продавача. Щом я видя се усмихна и се запъти към нея. Очите му грееха и тя разбра, че и на него му беше хубаво да я срещне.
Статията му беше готова и той поиска да я прочете на нея и продавача. Седнаха отвън на перваза на сградата и той зачете. Статията беше хубава, увлекателна споменаваше я, без да разкрива името ѝ, и правеше малка реклама на магазина. И тя, и продавача се зарадваха много, особено на частите в които беше писано за тях.
После влязоха да купят по книга, защото беше кощунство да дойдат до тук и да не вземат по нещо. Тя предложи да се разходят, преди да седнат някъде и тръгнаха бавно по улицата. Тя искаше да говори, но гърлото ѝ беше пресъхнало. Беше развълнувана, както никога през живота си. Той пое инициативата и скоро, заслушана в гласа му, малко по малко тя започна да идва на себе си.
Разказваше ѝ за живота си, както беше обещал. Нищо необикновено, като самия него. Имаше по-малък брат, който живееше с родителите му. Баща му беше пенсиониран учител по география, майка му медицинска сестра. Имаше обиковено детство, с много игри, пакости в училище, ваканции при баба на село и куп приятели. Писател беше станал, защото от малък чувстваше потребността да изразява с думи всичко, което чувства, всичко което го заобикаля и се случва с него. Родителите му нямаха представа от къде идва тази му дарба.
Тя искаше да разбере повече за личния му живот, за момичетата в него, но нямаше смелост, а и право да пита толкова лични неща. А и той не я беше попитал нищо за нейния, така че темата, поне са сега, беше табу.
Отидоха в китайски ресторант и с ориза, зеленчуците и пролетните рулца изпиха по чаша вино. Разговорът не секваше, той беше добър събеседник, а и тя беше напълно възвърнала способността си да се владее и да изговаря цели изречения, без да се запъне. В края на вечерта, докато я изпращаше, той и призна, че с нея се чувства някак особено, че харесва компанията ѝ, и че би искал да я срещне отново. А и имаше да ѝ връща книга.
Тя цялата засия, вече беше убедена, че и двамата изпитват силни чувства един към друг. Разбраха се, да се срещнат още на другия ден. Вървяха бавно, ръцете им се докосваха, бяха се умълчали, всеки потънал в мислите си за другия.
Когато стигнаха до апартамента ѝ, се спряха на вратата и той я целуна за лека нощ. С внезапен порив тя го прегърна, без дори да осъзнава, какво прави. Той впи усните си в нейните и светът, какъвто го познаваха просто престана да съществува. Те не виждаха и не чуваха нищо около себе си. Чувстваха, че вече са едно цяло, неделимо и неспособно да съществува разделено.
Останаха така за дълго. После лека полека се съвзеха. Стояха прегърнати и се гледаха в очите. Той каза, че не иска да си тръгва. Тя не отговори, просто отвори вратата и двамата влязоха в апартамента. Котаракът ги чакаше на вратата и щом ги видя, замърка щастливо и се излегна на фотьоила, поглеждайки ги с присвити очи.
Седнаха на дивана и той хвана ръцете ѝ. Тя го погледна и макар, че се познаваха едва от седмица, макар да се виждаха едва за втори път, осъзна, че повече никога няма да го пусне да си тръгне от тук. Каза му го. Той само се засмя и я прегърна. Нямаше намерение да ходи никъде. От тук нататък неговият дом беше там, където е тя. И рижия котарак.
Преди да заспят, прегърнати под топлото одеало, решиха, че на другия ден трябва заедно да отидат до магазинчето, където се видяха за първи път. Човекът, който пръв трябваше да узнае за тяхната любов беше не друг, а продавачът на стари книги. Защото без него нямаше да има нищо.