автор: mariq-desislava

Тъгата не долита изведнъж,
притичва като безпаметно момче
покрай залезите на детството
и ронливите, напрашени дни,
връзва гласовете на птиците
с дъждовни огърлици,
превръща въздуха в накъсано,
непотребно залъче,
размества облаците
и от небето съгражда дом
за всички уморени светове,
някога наричани хора.

Момчето обаче отдавна
забрави земните пътеки -
нощта побеля от взиране
и не спря да въздиша
по стръмните му стъпки.
В музея на вечността
тъгата открехна очите си.