автор: Albatros

... там – на горската полянка, просто от нема й къде,
както легнал бях на сянка, в миг девойка ми дойде –
с бял косичник, рокля бяла вейна ми нашир и длъж,
от небето ли слетяла? – ми припомни, че съм мъж,
със усмивка дяволита, с разтреперано гласче
как си? – тихо ме запита, – и защо си сам, момче? –

грейнаха над мен в тревите лунните и́ колене,
сякаш – щом се окопитих, в мен препускаха коне,
диплих в светла ненасита снопчетата и́ коси,
как остахах жив, се питам? – Бог навярно ме спаси! –
ех, какво момче съм, моме? – старче в гъстата гора,
дишам! – в светъл сън и спомен за девойчица добра.