автор: Albatros

Понякога с търсача на монети седим на септемврийския ми плаж,
четем си прокълнатите поети – и пием си тютюнеца яваш,
обича той Вийон, а аз си падам по Едгар По, Верлен и по Рембо,
а Шарл Бодлер е смъкнал право в Ада ведно със мен, и земното кълбо,
доде морето си пере килима – и го извърта в бясната вълна,
разгръщам му край тях и още трима – Иван Жилкен, Нервал и Ролина,
и – почне ли край мен да се подпира на счупения металотърсач,
дошло е, значи, времето за бира, преди да тръгнем в дрезгавия здрач,
на завет – под обърнатите лодки, допиваме шише с менте коняк –

и сетне вием с уличните котки до съмнало – из дрипавия мрак,
претърсихме си миналото лято – ни къс надежда, нито светлина,
ни той намери седем делви злато, и нито мен ме някой прокълна,
и – щом е трезвен, някой път ме пита: – Поет ли си, или не си поет? –
и гледа ме с усмивка дяволита, от мене непрочел дори сонет,
готов е да ми тегли и куршума, излъжа ли веднъж на този свят –
Поет? – това е измълчана дума, която в превод значи прокълнат,
аз цял живот по своя плаж тропосвам на кестерме, на чорчик и верев –
вървя – проклет от римите на Господ! – и подир него ми е адски кеф.