автор: poligraf

Нощта воалът тъмен спуща
в ириса на влажните очи -
самотни в бащината къща
стихват скъпи майчини сълзи.

Усетила тя мойто рамо
със поглед гали ме безмълвна.
Как длъжен съм ти, свидна мамо!
Дойдох си тебе да прегърна!

Дърво без корен си в панела,
денят в града ти е затворник същи,
с нищо знам не би ги заменила
този двор и тази стара къща.

Нахално пак градът ме мами,
зове ме хлябът да се върна,
но, как да те оставя, мамо,
в самотна пак да те превърна!

Разбрах, че с нищо се не мери
свята майчина любов, велика
и по сила равна я намирам
с образа Христов на мъченика!