автор: Iglika

Тя седеше подпряла глава с дланите си, умислена пред екрана на лаптопа. Току що беше купила къща онлайн. Но не каква да е къща, а една стара, западнала и с почти разрушена фасада къща на другия край на града в който живееше. Мислеше си, че е полудяла.
Трескавото вълнение от покупката премина в панически страх. Не знаеше как ще се справи с всички проблеми, съпътстващи покупката ѝ. И все пак къщата беше толкова красива.
"Трябва да се успокоя - помисли си тя - все пак първо трябва да видя за какво става въпрос." Можеше и да се справи. Имаше пари, току що беше продала апартамента на родителите си, защото не искаше да живее в панелка, вечно заобиколена от миризми на готвено, крясъщи на малки деца и съседски кармоли.
Родителите ѝ бяха починали. Баща ѝ си отиде млад, внезапно, без да е боледувал. Всички отдаваха сърдечанта атака, която го уби на стреса в работата. Майка ѝ така и не можа да се възстанови напълно от загубата. Продължи живота си само заради нея. Тогава беше на 14 години, непослушна тинейджърка, рядко интересуваща се от родителите си. Смъртта на баща и беше такъв удар за нея, че не можа да се опомни с месеци.
Всяка вечер очакваше, че вратата ще се отвори и баща ѝ, уморен и малко начумерен, както обикновено ще мине бавно през коридора, оставяйки куфарчето си до шкафчето до вратата. Не можеше да осъзнае случващото се. За нея родителите ѝ бяха безсмъртни и щяха винаги да са наоколо. Никога не си беше преставяла живота си без тях.
Вкопчи се в майка си, като всяка вечер се можеше за здравето ѝ. Обещаваше си, че винаги ще се грижи за нея. После порасна, записа се в университет, учеше много, трябваше и да работи, защото парите все не достигаха. Понякога излизаше с приятели. Нямаше много време за майка си, но живееха заедно и постоянно се чуваха по телефона, щом тя беше навън.
Майка ѝ все още работеше, помагаше с каквото може. За дипломирането ѝ уши прекрасна рокля на бледосини цветя.
Намери си работа бързо. Не много добре заплатена, но все пак по специалността. След години упорита работа дочака повишение. С майка ѝ си устроиха празнична вечеря. Тя се беше пенсионирала. Беше се някак смалила и подобно на послушно дете винаги се усмихваше и винаги се стараеше да ѝ помогне с нещо. Беше кротка, замислена жена. В моментите, когато беше сама винаги си говореше с отдавна починалия си съпруг.
Един ден тя я запозна с момчето, с което работеха в един офис. Беше висок, строен, имаше изразителен поглед и най-чаровната усмивка за света. Излизаха заедно повече от година, срещаха се ту в нейния, ту в неговия апартамент. Майка ѝ го приемаше за част от семейството и все ги закачаше за дата за сватбата. Отговаряха уклончиво, тя, защото нямаше представа дали той изобщо иска да се ожени, той, защото никак не искаше да се обвързва. Никога не обсъждаха тази тема. Тя вътрешно като че знаеше, че не бива да говори пред него за сватби, съвместно съжителство, деца и т.н. Това разбира се я тревожеше. Все пак искаше да се установи и да създаде семейство.
Оказа се, че това е последното, което вълнува приятеля ѝ. Няколко уж загрижени колежки я уведомиха, че ѝ изневерява и то не за първи път. Разделиха се незабавно. Майка ѝ понесе новината за раздялата им много тежко. Тя беше толкова свикнала да ги вижда двамата и от години мечтаеше да стане баба на поне две внучета. Не можеше да приеме, че това хубаво момче е излъгало дъщеря ѝ. А дъщерята се впрегна в работа за да забрави. Премести се в друга фирма, далеч от всичко, което ѝ напомняше за него. Работеше много и до късно, вземаше извънредна работа, само и само да не мисли. Така, улисана в рутината не забеляза, че нещо не е наред с майка ѝ.
А тя се смаляваше все повече, ставеаше все по-тиха, изпитваше болка, но не смееше да тревожи дъщеря си. Когато най-после отидоха на лекар, вече беше късно. Ракът я отнесе за броени месеци.
Останала сама, тя беше по-объркана от всякога. Майката беше тази, която се грижеше за покупките, разходите, сметките, готвенето. След погребението и след като изпрати и последния роднина от село, тя най-после се отпусна и заплака. Цяла седмица яде само замразени пици и готова салата. После взе решение за радикална промяна. Щеше да прдаде апартамента и да си купи къща. Майка ѝ цял живот беше си мечтала за това.
Започна да оглежда обяви, но нищо не й грабваше окото. Докато едни ден не я видя. Това беше стара къща в градски стил, двуетажна, с прекрасна, но полуразрушена фасада. Беше строена през 1933 година и беше защитена от събаряне. Имаше изискване фасадата да се възстанови в предишния си вид и да не се променя. По къщата имаше много работа, а и беше в крайната част на града, затова нямаше много желаещи да я купят. Приеха офертата ѝ веднага.
Тя я купи с ясното съзнание, че ще ѝ отнеме цяла вечност да ремонтира това старо бижу и ще трябва да изтегли поне един заем, а може би два. Но реши, че ще действа лека полека. Най-важното беше да се смени покрива, тъй като есента наближаваше. Трябваше да се погрижи за фасадата, после да се пригоди поне една стая за живеене, кухня и баня. Другото щеше да оправи малко по-малко в бъдеще.
Решо, че трябва да види къщата веднага. Обади се на брокера и настоя за незабавна среща. Трябваха ѝ ключовете за новия имот. Всички документи бяха предварително подготвени и подписани онлайн, така че нямаше какво друго да се прави.
След един час вече беше пред старата къща. Сърцето ѝ заби учестено, щом отключи входната врата. Това, което видя, не я зарадва особено. Всичко беше покрито с дебел слой прах, нямаше почти никакви мебели, имаше прозорци със счупени стъкла и петна от влага по тавана. Бавно, тя се заизкачва на втория етаж. Стълбите заскърцаха зловещо в тишината. Щом се изкачи се озова в голям салон, където на едната стена имаше стара, но добре запазена лакирана библиотека, пълна с книги. Тя изкрещя от радост и замаха с ръце. На прозореца една гугутка запърха уплашено. "Господи, какво богатство" - помисли си омаломощена от радост. Заизважда книгите една по една. Около нея се понесе облак прах. Замириса на мухъл. Тя се закашля, но продължи да разглежда. Всички бяха стари издания, повечето със стар правопис. Имаше дори книги на френски и английски, енциклопедии, томове с класическа литертура, поезия. Повечето книги бяха в учудващо добра форма. Явно не бяха използвани често. Всички трябваше да се почистят и проветрят. Имаше работа за дни. Но въпреки всичко тя беше безкрайно щастлива от находката си.
Реши да провери какво има в другите стаи. В едната от тях намери стар кожен фотьоил, посипан с прах. Тапицерията му беше на места изядена от мишки, но още беше красив. Щеше да го претапицира, каквото и да ѝ струва това. В другите стай нямаше нищо интересно, като изключим масивен дъбов гардероб с изпочупени панти на вратите. В него намери едно дамско палто, очевидно доста модно едно време и доста използвано, както й два стари мъжки костюма с необичайна кройка.
Всичко това беше толкова интересно, но и странно. Как и защо тази къща не беше използвана, нищо в нея не беше променяно, нямаше и следа от ремонти, никога не беше обзавеждана с нови мебели? Очевидно никой не беше живял в нея от много години.
Отново се свърза с брокера, макар че работното му време почти приключваше. Заразпитва го трескаво. Нямаше търпение да разбули загадката.
Оказа се, че след 9-ти септември къщата е била национализирана и собствениците ѝ е трябвало да я напуснат много бързо. "Може би затова са нямали време да си приберат книгите - помисли си тя." Веднага след национализирането, вместо да се предаде на общинската власт, къщата била купена от някакъв партиен деец, който така и не я заселил. Никога не стъпил в нея, имал си друг имот. Нямал деца, така че след смъртта му я наследила някаква негова племенница, която решила да я остави за децата си. След смъртта ѝ децата започнали да се съдят за имотите на родителите си и това продължило с години. После внуците решили да продадат всичко и да си разделят парите. Те отдавна живеели в чужбина. И така тя се сдобила с къща, необитавана почти сто години. Както каза брокера, това било едни наистина уникален случай и една наистина уникална къща. После я покани на кафе, за да ѝ даде някой телефони на строители, на почистващи фирми и да я свърже с общината, за да ѝ обяснят разпоредбите за фасадата на къщата. Дори ѝ обеща да ѝ помага с каквото може. А го беше видяла само веднъж на предварителния оглед. Благодари и бавно прибра телефона в джоба на жилетката си.
Помисли си, че започва едно голямо и дълго приключение. И може би освен с къща и цяла библиотека със стари книги, щеше да се сдобие и с някой, с когото да ги чете. Защото в края на крайщата този неин брокер беше едно много симпатично момче.