автор: Iglika

Тъкмо се беше излегнала в топлия следобед с книга в ръка, когато телефонът извъня. Беше приятелката ѝ, която живееше наблизо. Каза ѝ,че ще дойде, щеше да донесе някакъв черен чай, купен от семейна разходка в Турция. Попита я дали не е направила кекс. Приятелката ѝ умираше за нейните кексове, но самата никак не умееше да ги прави.
Каза ѝ че няма яйца у дома, но ще прескочи до магазина и ще забърка нещо в вкусно. Щяха да се видят след един час. Кекса ставаше бързо и тя полежа още малко на дивана.
Замисли се. Толкова години бяха приятелки. Познаваха се от детската градина. Живееха съвсем наблизо, така че родителите им ги записаха в едно и също училише. След уроците играеха заедно, понякога дори преспиваха у едната или другата. Бяха като сестри. Познаваха се до болка и всяка знаеше какво обича и какво мрази другата. И макар животът им да се беше стекъл по съвсем различни обстоятелства, приятелството им удържа на годините.
И все пак бяха толкова различни. Като деня и нощта характерите им, възгледите им, разбиранията им за живота, дори начина им на живот бяха толкова несходни, че тя винаги се чудеше как успяват да са заедно след толкова години. Никога не се бяха карали сериозно, само два пъти през всичкото време от както се познаваха, бяха имали по-дълбоки пререкания, които обаче след няколко дни почивка една от друга, бяха забравени завинаги.
Тя беше по-улегналата, по-сериозната, винаги трезва, мислеща за последствията, разсъдлива. В детските им години приятелката ѝ казваше, че е скучна. Никога не се впускаше в приключенията им, без да се замисли за последствията, не обичаше да излиза много, четеше книги непрекъснато.
Беше болнаво дете и от малка се беше научила да прекарва повечето от времето си сама. Не умееше да общува с повечето от децата, не ги разбираше, трудно се справяше с действителността. За това пък винаги мечтаеше за нещо.
Пред погледа ѝ се рееха морета, пълни с търговски кораби, разпънали платна за далечни страни, самолети в синевата, бързащи за някъде, където тя искаше да отиде или гори, пълни с красиви дървета, светлинки и приказни нощни същества. Тя виждаше Питър Пан, говореше с Пипи дългото чорапче, мечтаеше да е добра и скромна като Пепеляшка, искаше да помага на хората. Не можеше да се ориентира в този скучен, прагматичен свят, където всичко се свеждаше до битовизми, сметки за ток, храна, дрехи за децата и популярност в училище.
Родителите ѝ бяха заети със себе си хора, майка ѝ открито предпочиташе по-големя ѝ брат и рядко се занимаваше с нея. Но ѝ купуваше книги, а тя не искаше нищо повече.
Не беше особено добра ученичка, не внимаваше в час. Седеше до прозореца и вместо да следи уроците, погледът ѝ често проследяваше полетът на някоя птичка, или учениците на двора, дърветата, огъващи се под порива на вятъра, или минувачите по близката улица. Често ставаше за смях, сепнала се изведнъж от името си, произнесено от някоя учителка. Задаваха ѝ въпроси, които тя изобщо не беше чула и не знаеше какво да отговори. Учителите казаха на майка ѝ, че е много разсеяна и безучастна. Нямаше приятели от класа.
Приятелката ѝ, напротив, беше доста самоуверена и буйна. Създаваше много проблеми на родителите си, за които най-доброто възпитание беше шамарът. Това, разбира се, не помагаше изобщо и момичето ставаше все по-палаво.
Бяха в различни класове, но през междучасията бяха винаги заедно. Това приятелство не винаги ѝ се отразяваше добре. Когато поотраснаха, започнаха да бягат от училище. В началото ужасена, тя бързо се остави да бъде убедена, че няма смисъл да учи. Подправяха лекарски бележки, докато един учител не ги хвана и тогава родителите им бяха извикани в училище. Майка ѝ беше изумена, тя, както обикновено, не беше забелязала нищо. Но беше късно, успехът ѝ беше толкпова слаб, че замалко да повтаря годината.
Приятелката ѝ си намери приятел, излизаха заедно в компании вечер, бягаха от къщи когато родителите им заспяха и се шляеха по баровете, почти без пари. Там се запозна с бъдещия си съпруг, както се оказа после, най-голямата грешка в живота ѝ. Живяха заедно 10 години, заради него не завърши висше образование. Нямаха деца, оказа се, че причината е в него. Когато го хвана в няколко изневери, тя реши че е време да направи нещо с живота си. Разделиха се по взаимно съгласие.
През това време приятелката ѝ също се беше оженила, имаше и дъщеря. Момичето израсна пред очите ѝ, приличаше на майка си, и двете мислеха еднакво, влияеха се една от друга, с тази разлика, че дъщерята четеше книги. Но й двете нямаха нищо общо с нея.
Може би дългото им приятелство се дължеше на това, че тя се ужасяваше от всякакви спорове и беше готова винаги да премъчли в името на мира. А може би беше и заради способността на приятелката ѝ да приема лесно хората, каквито са, както и нещата от живота без много да се замисля и да се носи по течението. Като че при нея нещата се случваха при от само себе си. Колко ѝ завиждаше за спокойствието и увереността! Самата тя беше с лесно възбудим характер, неспокойна, неуверена, вечно търсеща грешки у себе си. Премисляше всичко по сто пъти, преди да се реши на действие.
Хората тълкуваха неувереността ѝ по неправилен начин, никой не я разбираше, дори членовете на собственото ѝ семейство не контактуваха се нея без повод, намираха я за странна. Тя от своя страна беше доволна от това, тъй като те ѝ бяха толкова чужди, че рядко имаше какво да им каже.
Чудното беше, че тъкмо тази ѝ приятелка, тъй различна от нея, както и дъщеря ѝ, я разбираха най-много и оценяваха всичките ѝ качества. И въпреки, че имаше теми, които старателно избягваха от страх да не започнат спорове, въпреки, че приятелката ѝ беше донякъде авторитарна и в някой от случаите налагаше мнението си безапелационно, точно тя беше, която ѝ помагаше в нужда и ѝ беше по-близка от родна сестра.
Заедно ходеха на разходка, на плаж, заедно пазаряха в супер-маркетите, прекарваха неделите си заедно, над чаша чай. Приятелката ѝ предпочиташе кафе, но щом ѝ дойдеше на гости правилата бяха такива.
Тя обожаваше всякакви видове чай. Билковите приготвяше сама, имаше си градинка на двора с билки, които сушеше и прибираше за зимата. Черния чай беше винаги "Ърл грей" или "Английска закуска". Компромиси с качеството не се правеха.
"И като стана дума за чай" - помисли си тя - "време е да вървя до магазина". Надигна се бавно от удобния диван, прибра книгата в библиотеката и спря музиката, която заливаше стаята.
"Няма нищо по-хубаво от парче току що изпечен кекс с чаша топъл, ароматен чай. Храна за душата" - каза си, усмихна се и излезе на улицата. Слънцето грееше жълто и усмихнато като нея. "И все пак, какво е животът без приятели" - каза си тя и докато влизаше в кварталното магазинче. Беше щастлива.