автор: Iglika

Замислена, тя стоеше пред старата къща. Погледът ѝ бавно се разхождаше по стария зид, спря се на ниския, схлупен прозорец, целия в паяжини и кал, после бавно се премести на покрива, който всеки момент щеше да се срути. В главата ѝ нахлуха спомени. Видя къщата такава, каквато беше в ддлечното ѝ детство. Бяла, чиста, окъпана в следобедното слънце. По прозорците се кичеха червени мушката, калдаръмът блестеше от чистота, а на стълбите в стари тенекиени кутии цъфтяха бели и розови зокуми, гордостта на баба ѝ.
Каква жена беше нейната баба! Видя я пред себе си, като че е жива. Пъргава, леко приведена, с черна вдовишка забрадка, завързана здраво около дребното ѝ, вечно усмихнато лице. Цялото в бръчки, с кожа, повехнала от годините работа на къра, то винаги сияеше, с устни разтеглени в усмивка. Само Бог знаеше какво е видяло това лице. Погребала съпруг като млада, останала с пет деца, тази скромна женица се трудеше като мравка. Никога не се оплакваше, никога не спореше, превиваше гръб от сутрин до мрак. Изучи децата си, изпожени ги, посрещна снахи и внуци, винаги с неизменната усмивка на уста.
Лека полека децата се разпръснаха по града, но ѝ оставяха внуците всяко лято. Това бяха най-щастливите дни от годината и за малките, които бяха оставяни да тичат из селото почти без надзор, но и за нея, която не можеше да си представи живота, без да се грижи за някого. От сутрин до мрак тя се трудеше в градината, копаеше, поливаше, все за децата, все да има. Гледаше кокошки, правеше зимнина за всички, дори имаше две козички, които ѝ даваха мляко. И когато лятото свършваше, едно по едно, децата пристигаха с новите си, лъскави коли, прибираха си челядта и отнасяха купища буркани, сушени плодове, бучки домашно сирене, дори домашна ракия. Съседът я беше научил, да има за синовете и зетьовете, да не купуват.
Такава жена беше баба ѝ. А как готвеше! Тя си спомни за вкусната содена питка, паниците гъст боб и парчето домашно сирене, неизменно присъстващи на неделната трапеза. Устата ѝ се напълни със слюнка. От години се мъчеше да сготви същия боб, но напразно. Какво не би дала да може да попита баба си за рецептата. Ядосваше се, че не я беше питала приживе. Но като една от последните внучки не беше достатъчно голяма да се интересува от такива неща, когато баба ѝ почина. Тогава умът ѝ беше изгубен по съученика ѝ. Дори не поиска да отиде при баба си за лятото, а замина на ученически лагер само защото той щеше да бъде там.
Ако знаеше, че никога повече няма да види баба си щеше да постъпи различно, разбира се. И без това с момчето нищо не се получи. Дори не знаеше къде е сега, ното беше чувала нещо за него. Не можеше да си прости, че така и не каза на милата, вечно усмихната старица колко много я обича. Не беше там за да се сбогува с нея, никога не ѝ каза колко е благодарна за грижите, за любовта, която беше получила, дори за непоисканите съвети, които често напук пренебрегваше.
Изведнъж, застанала там, пред тази полусрутена стара къща, тя осъзна, че не може да се раздели с нея. Не може да я остави. Не и сега, когато самата тя имаше внуци. Току що се беше пенсионирала. Мъжът ѝ също. Ще се разбере с многобройните наследници, които и без това искаха час по-скоро да се освободят от тази съборетина. Ще им плати, ще изтегли заем, ще работи до премала, но ще стегне къщата. Нямаше връщане назад.
Щеше да е като баба си. Щеше да посреща внуците през лятото, да се грижи за тях, да им готви боб. Нямаше да е като на баба ѝ, но все пак щеше да е сготвен с много любов. Децата ѝ щяха да пълнят колите с буркани зимнина, щеше дори да накара мъжа си да се начуи да вари ракия. Изведнъж се замисли. Ами мъжът ѝ? Какво щеше да каже той за всичко това?
Трябваше да го убеди. Нямаше време за губене. Дори не влезе в двора, обърна се и закрачи към колата с бързи стъпки. Вече имаше мисия. Трябваше да убеди всички, че не е полудяла, че си струва, че ще бъде щастлива в старата къща. Вече чуваше приятелките си, които се чудеха как на стари години ще се захване с такова нещо и вместо да си гледа рахатлъка в добре подреденият и удобен апартамент, тя ще заживее далеч от всякаква цивилизация.
Децата ѝ също нямаше да приемат идеята добре, поне в началото. Но тя щеше да ги убеди. Щеше да им разкаже как ще гледа внуците си през лятото, как ще им приготвя зимнината и как те ще можеха да я посещават винаги, когато се изморяха от тълпите в забързания град.
Оставаше само съпругът ѝ. Тя трябваше да го убеди. Беше упорита, точно колкото и покойната ѝ баба. Знаеше, че ще успее. И с усещане за пеперуди в стомаха от голямото вълнение тя натисна газта и щастлива забърза към града. Имаше толкова неща за свършване.
И изведнъж осъзна, че макар и остаряла, животът ѝ, истинският неин живот започваше тъкмо сега.