автор: Iglika

Беше един от последните летни дни. Прижурящото слънце и тихото, уморено безветрие се сливаха с нежния ромон на вълните. Лятото си отиваше.
Тя обичаше да се разхожда по плажа в такива дни. Почти нямаше хора, беше ранен предиобед. Морето беше спокойно. Жълтият пясък, все още топъл се разливаше около краката ѝ.
Крачеше бавно, с очи, притворени за искрящата светлината, отразяваща се във водата. Дишаше дълбоко, попивайки мириса на море.
"Това е щастието, топъл пясък, слънце и мирис на море." - мислеше си. Искаше ѝ се този момент да продължи до безкрай. Да забрави всичко, проблемите, забързаното ежедневие, работата, хората. Мечтаеше да е на самотен остров с вечно лято, вълни, гларуси и дъх на море.
Сама. Не се беше чувствала така от години. Майка ѝ, неврастенична и властна старица, беше винаги около нея. Изискваше внимание, критикуваше всичките ѝ решения и беше постоянно недоволна от нея, семейството ѝ, децата, приятелките ѝ, от стаята, която в която я беше настанила, от себе си дори.
"А децата? Палави, непослушни, вечно гладни и вечно изпоцапани. Непрекъснато имат нужда от мен, като че никога няма да пораснат!" - заговори си тихо. Синовете ѝ, две момчета на по 6 и 8 години изискваха постоянните ѝ грижи и внимание. Не можеше да остане нито за миг сама.
Отдавна не беше правила нищо за себе си. Постоянните грижи за дома, децата, майка ѝ, работата ѝ, не я оставяха дори нощем. Често сънуваше нейния самотен остров, но накрая той винаги се оказваше пълен с хора, които крещяха около нея, искаха храна, чисти дрехи и разходка. Децата също бяха там, надвиквайки другите с молби за голям сладолед със шоколадови пръчици. Събуждаше се тъжна и уморена.
Съпругът ѝ я беше напуснал преди години. Един ден просто не се прибра. От семейната сметка бяха изтеглени всичките пари. Когато провери в спалнята им, се оказа, че е прибрал всичките си вещи, преди да излезе. От приятелки разбра, че е имал млада и красива любовница. Дълго време живя със срама, че само тя нищо не е разбрала. И как, като нямаше време за нищо?
Замисли се, че може би това е причината съпругът ѝ да я изостави. Тя нямаше време за него. Работа, деца, родители.
После си каза, че вината не е нейна. Ако имаше неговата помощ и подкрепа, нямаше да е толкова заета. "Мъжете винаги се измъкват" - каза си. После си припомни шокът от изоставянето, объркването и безпомощността, които я бяха обзели. Не искаше никога повече да се чувства така.
На помощ тогава дойде майка ѝ. Баща ѝ тъкмо беше починал. Още не можеше да свикне с тази загуба, когато се случи това. Майка ѝ си продаде къщата, в която живееха от години и се премести в нейния апартамент, който пак тя беше купила, заедно със съпруга си след години упорит труд. Искаше дъщеря ѝ да има нещо свое, в случай, че остане сама. "Като, че е знаела" - измъкна се от устата ѝ.
Спомни си как майката се зае с децата, обясни им, че баша им няма да се върне, отговаряше на безкрайните им въпроси, утешаваше ги, докато тя бродеше из апартамента, бледа, като призрак, безучастна към всичко около себе си. Почти не се хранеше, почти не мислеше, правече всичко по инерция и дори не разбираше как ходи на работа и върши задълженията си. Колегите я гледаха със съчувствие и любопитство. Шушукаха си зад гърба ѝ, но не смееха нищо да я попитат. А и тя не споделяше много. Не искаше никой да знае как точно се чувства.
Предателството на съпруга ѝ я беше потресло. Никога не си бе представяла, че точно на нея ще се случи такова нещо. Помисли си, че сигурно всички други, изоставени от мъжете си жени, че чувстваха по този начин. Тогава майката я беше измъкнала от този ступор. Един ден просто я радруса, разкрещя се, показа децата. Припомни ѝ, че е майка. За всичко това ѝ беше благодарна. Затова сега търпеше всичките капризи на тази вечно недоволна жена. Знаеше колко много ѝ дължи, а също че рано или късно ще загуби и нея.
Изведнъж се стресна, самотен гларус прелетя пред нея, толкова близо, че можеше да чуе звукът, който издаваха крилете му. "Край, повече няма да мисля за такива глупости! - каза. Все пак беше на брега, беше се откъснала от задълженията си, беше сама. Нямаше да позволи на неприятните спомени да развалят хубавия момент.
Затича се леко по брега като вдишваше дълбоко морския въздух и се усмихваше на красивото слънце. Спря внезапно, забелязала купчина обли камъчета и миди, разпиляни по пясъка. "Някой ги е събирал." - помисли си. Досети се, че е било дете. Дори си го представи. Видя къдрокосо момиченце с коси разпилени от вятъра. Усмихнато, бягаше по брега и щом видеше хубава мидичка или камъче, притичваше до тях с вик, прибираше ги и ги носеше до отегчената си майка. Показваше ѝ ги със смях: -"Виж, мамо, виж, каква красива мида!" Майката отговаряше безразлично: - "Да, мило, да." и отново се заравяше в телефона си.
"Сигурно накрая не е позволила на детедо да вземе мидите у дома" - помисли си. Сякаш чуваше гласът ѝ -"Нямаме нясто у дома, мила. А и тези миди са пълни с пясък. Ще изцапат." Представи си тъжното лице на момиченцето. Реши, че трудът на момиченцето няма да е напразен. Бързо заприбира всички красиви миди и камъчета по джобовете си. Щеше да ги занесе в дома си, да ги измие от пясъка и да ги сложи в купа. Щеше да я постави на масата в хола. Да ги вижда постоянно. За да не забравя никога последните летни дни с дъх на море.