автор: Albatros

... от дерето със кисели шипки, с жълта сламка в беззъби уста,
край реката със златните рибки сурна чехли към мен есента –
дъх пое, на тревата поседна, хвърли камъче в подмола тих,
сякаш беше дошла за последно да ѝ вържа две панделки в стих,
сетне в грохналата резеда взе червени шалвари да свлича,
и със боси пети под дъжда стъпка рохката дупка къртича,
и – доде мокра блузка суши, тихо чухалче в трънките чухна,
зайче, вирнало дълги уши, предпазливо нарече я: – Мухла! –

тя в шубрака след туй се смота и накъса две шепи къпини,
дълъг вятър засвири с уста менует в си бемол – Бокерини,
хлътнал в моята бавна река, аз замятах ръждясала кука,
тя край мене навири яка и след туй ми се тросна: – Наслука! –
и със сладкото свое „Ап-чих!” татък шипките бодро заприпка,
помня само, че, май, улових? – тази есен и златната рибка,
и след дългите птичи ята полетях – към Алжир и Египет! –
тъй щастлив, че за миг есента поседя покрай мене на припек.