автор: Albatros

... понеже ми се пие козе мляко
и ми се диша есенна трева,
ще поседя на столчето трикрако,
което дядо нявга ми скова,

на кучето ще хвърля къс от хляба,
наместо да му викам цял ден: – Дръж! –
и, хлътнал из хамбарите на баба,
ще си напълня джобчето със ръж,

щом лудият се върне от баира,
ще му река: – Добре дошъл, братле!
Кочлето, дето все ми се завира,
ще ме докосне с ангелско носле.

Ще гледам как нощта разплита прежда
да съхне връз обраните асми,
и винцето на дядо как отвежда,
щом пийна, към щастливите земи!

И аз – отнесен в меки пасторали,
ще си река – безкраен е светът!
Е, ако Господ Бог не те погали,
поне ще каже: – Хайде, прав ти път!

Не се явиха в моя род поети.
И аз мълча – един изкъртен пън.
Но столчето на дядо ще ми свети
завинаги във моя стих и сън!