автор: Lefty

Окото, в което истината поляга, когато отсъства взаимността от преживяното. Когато унесът те обгръща, за да забравиш дори себе си и повяхналите от умора чувства.
Странникът потропва на вратата ти, за да измие пепелта от посивялата ти същност.
Мълчаливи, ръцете му се впиват в душата ти прокъсана от трепети изстинали и ти се пръскаш на хиляди малки развръзки и хищни прозрения.
Губиш се в собствената си слабост на отшелник сред хора заключени в мехури от самодостатъчност.
Безпомощен изцеждаш сълза за да погалиш изстиналото си сърце, изрисувано от белезите на забравата, която не иска да си тръгне, защото смуче кръвта ти. Сложен в рамката на тягостно търсене и очакване, отказваш да дишаш този свят на безпътица и прозаично смирение.
Бих викал, ако имаше смисъл, бих стенал ако това ще помогне да се прегърна пречистен от собствената си немощ да живея въпреки всичко. Ела ме залюлей в обятията на отсъстващо присъствие, полагайки лъжовните си устни върху очите ми безметежно откъснали спомена за друга реалност, в която ти късаш люляци, с които заличаваш моето настояще.