Привет, Anonymous » Регистрация » Вход

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: AlbireoMKG
Днес: 0
Вчера: 0
Общо: 14010

Онлайн са:
Анонимни: 420
ХуЛитери: 0
Всичко: 420

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Август 2022 »»

П В С Ч П С Н
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
293031       

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Съвет на сайта:
5 съветници

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаЛов
раздел: Разкази
автор: stoilov1986

Стивън се сепна и се събуди от дрямката си. Отне му секунда да осъзнае къде се намира. “Ловното пътешествие.” Генералът шофираше мълчаливо и съсредоточено. Стивън усети отдавна забравена тръпка. Проблясна само за миг преди да се стопи като стар спомен. Черният Range Rover се носеше между заснежените дървета. Колко ли време пътуваха?
Генералът му беше казал името на месността към която отиваха, но разбира се тя не му говореше нищо. “Все още съм нов тук.” Спомни си първата среща с генерала. Тя го представи. “Приятно ми е сър” - беше краткия поздрав на Стивън. Генералът кимна сдържано. Приличаше на типичен персонаж от филм. Все пак нормално - нали филмовите герои имат живи прототипи. Беше висок и слаб с набраздено от бръчки лице. Най- запомнящото се бяха очите му. Много светло сини, те гледаха преценяващо и абсолютно безчувствено. Генералът не беше свикнал хората да издържат на този поглед. Не и без емоция. Погледът на Стивън остана спокоен и дружелюбен. В очите на генерала проблясна любопитство. Това беше единствената емоция, която до сега беше показал спрямо Стивън.
Колата се отклони, пое между дърветата и откъсна Стивън от спомените му. След няколко минути спряха сред дълбокия сняг и генералът кратко оповести – “Стигнахме.” Стивън се намръщи. Знаеше че когато отвори вратата студът ще се впие в лицето му, ще го прободе с милиони игли. Той сложи шапката си и излезе навън. Въздухът беше прекрасен. Стивън вдиша с пълни гърди, въпреки че студът изгаряше лигавицата на носа му. Гората беше неописуемо красива, застинала в тишина, нарушавана само от лекия полъх на вятъра, раздвижващ клоните на дърветата. Генералът беше отворил багажника и Стивън отиде до него. В багажника, внимателно прикрепен лежеше изискан кафяв куфар. Генералът внимателно го отвърза, отвори металната катарама и отметна капака. Отдолу, разглобени, лежаха две великолепни двуцеви Holland&Holland. За общата им парична стойност, човек би могъл да си купи двуетажна къща в столицата. Разбира се, за Генерала парите не бяха проблем. Той чевръсто се зае да ги сглобява.
Вече сглобена, Стивън пое пушката от Генерала, отворена и я преметна над лявата си предмишница. След това внимателно свали дясната си ръкавица. Докосна лакираното дърво на приклада, после прокара пръсти по изящно резбованата ловна сцена върху метала. Стивън харесваше скъпите предмети. Впечатляваше го не толкова посланието за благосъстояние на собственика, което внушаваха, а вниманеито към детайлите, безупречната им изработка. Той сложи обратно ръкавицата си и бавно закрачи към Генерала между дърветата. Генералът вървеше уверено, поглеждайки отвреме навреме компаса си. Стивън загуби ориентация в момента, в който изгубиха колата от поглед. Ако Гетералът наистина не го харесваше (Стивън имаше своите съмнения), можеше да се изгуби от поглед и да остави Стивън в гората. Нямаше да е фатално обаче. Стивън щеше да се справи с тази ситуация. Той беше сигурен в това. Нямаше да е по-лошо от последния път. “Когато загубих приятел.” Но Стивън не искаше да мисли за това в момента. Наведе се, избягваики голям клон. Докосна дървото. Отново проблясна чувство. Носталгия ли беше? Той си спомни за дома.
Когато беше на 30-тина години беше минал през парка на връщане от... е, няма значение от какво. Беше същият маршрут, по който беше минавал, когато се връщаше от училище преди поне 15 години. Тогава той погледна дърветата наоколо. Сториха му се неразличими от преди 15 години. Ами да. Какво са 15 години за едно дърво? Не повече от ден. Ако се върне тук като 80 годишен старец, тези дървета няма да са особено различни. Малко по-високи може би. Ще се стоят, надсмивайки се над жалкия му кратък живот. И тогава той беше почувствал... Какво? Тъга ли беше? Носталгия? Това ли беше този призрак, който сега премина през него?
Генералът спря за момент, за да прецени по-добре посоката на вятъра. Трябваше да вървят срещу него. Той погледна своя спътник. Все още не беше решил какво точно е мнението му за него. Това не му се случваше често. Генералът беше проницателен човек и обикновено преценяваше хората лесно и точно. Беше му нещо като талант. Но сега не беше така лесно. Проблемът беше, че нямаше никаква причина да не харесва Стивън. Той изглеждаше спокоен, уверен, държеше се с Генерала уважително, но не и превзето или подмазвачески. Просто подходящо. Но имаше нещо.
Първо начинът, по който издържа на погледа му когато се запознаха. Е, Генералът беше срещал и други хора, способни да го гледат без да трепнат. Но не и по този начин. Не и по толкова спокоен и разбиращ начин. Генералът имаше чувство че този поглед вижда неща за него. Не беше просто изпитателен или преценяващ, а сякаш бъркаше дълбоко, много дълбоко в душата му и разглеждаше нещата там без учуда и осъждане, просто с ледена пресметливост. Генералът имаше чувство, че тези очи са видели много, твърде много. Много повече от 30 и нещо годишния живот на собственикът им. Срещайки погледа му, Генералът се сещаше за фразата: “Когато погледнеш в бездната...” и всичко това му внушаваше нещо.
Глупости! Генералът разсея тези мисли. Той не изпитваше съмнения, нито неувереност. Нямаше да започне сега. Нямаше никаква причина да не харесва този младеж. Той бързо се съсредоточи върху сегашният момент и цел.
Гората постепено се сгъстяваше. Същевременно започнаха да се изкачват по склон. Налагаше се да си помагат с клоните на дърветата за опора. Снегът обаче не беше твърде дълбок. Не стигаше дори до коляно. “Прекрасно време за лов” - помисли си Стивън. Той не беше сигурен колко са извървяли, когато Генералът вдигна ръка и спря. Снишиха се леко и Генералът посочи между дърветата. Тогава Стивън го видя.
На около 200 метра от тях стоеше млад мъжки елен. Той се огледа, ушите му потрепнаха и треножно подуши въздуха. Сякаш подозираше, че има заплаха. Вятърът обаче, духаше в тяхна посока и животното не ги усети. Генералът погледна Стивън и кимна в посока на елена. “Искаш ли да стреляш?” Казваше изражениего му. Стивън знаеше, че Генералът счита въпроса за своебразен тест. Стивън затвори пушката и подпря приклада на дясното си рамо. Вдигна цевта и внимателно се прицели. Еленът все още се оглеждаше тревожно. Сякаш искаше всеки момент да хукне, но просто не намираше оправдание. Стивън се зачуди какво ли яде. Как намира растения сред всичкия този сняг? И къде ли спеше? Къде всъщност спят елените през зимата? Унесени в плитка дрямка, вечно нащтрек за хищници. Но не вълците са най-опастни тук.
Стивън отново нагласи внимателно мерника си, бавно докосна спусъка, поемайки въздух, притвори едно око и издишайки, дръпна спусъка.
Изстрелът отекна оглушително над смълчаната гора. Прозвуча като обида към тишината и спокойствието на зимния пейзаж. И след като ехото утихна, отново се възцари спокойствие, сякаш нищо не е било. Двамата мъже се запътиха бавно напред. Не след дълго достигнаха целта си. Между ниските дървета, лежеше, прострян на една страна огромният мъжки елен. Малко над отвореното му око имаше овална рана от едрокалибрената сачма. Беше загинал мигновено. Погледът му застинал в момент на болка. Или може би изненада? Обида? Способни ли са животните на подобни емоции? Или окото му е просто още едно огледало на нас самите. Генералът погледна Стивън изпитателно, критично, само за момент. “Отличен изстрел” - беше краткият му коментар. “Благодаря” - отговори Стивън и добави – “Ще стане прекрасен трофей.” Стивън предполагаше, че генералът не очакваше тази реакция. Може би очакваше да види тъга в очите на спътника си. Дори съжаление за делото. Що за глупост! Да отнемеш живот и да се разкайваш! Нима е възможно да има по-голяма обида към живота, към съществуването? Да отнемеш живота и да се разкайваш за това означава, че не си имал цел, че си го отнел без никакъв смисъл. Това би било истинско престъпление. Прекратил си едно съществуване, изтрил си нечия вселена, за какво? Неволно? Не, Стивън не се разкайваше. Вместо да съжаляваш, да плачеш, да чувстваш вина, по-добре да запазиш мъничко тъга. Сложи я дълбоко в себе си, скрий я от всички. И може би някой ден, изправен пред избора на съдия, на Бог, ще имаш една причина повече да запазиш живота. И една причина по-малко да го отнемеш.


Публикувано от anonimapokrifoff на 02.08.2022 @ 11:31:24 



Сродни връзки

» Повече за
   Разкази

» Материали от
   stoilov1986

Рейтинг за текст

Средна оценка: 0
Оценки: 0

Отдели време и гласувай за текста.

Ти си Анонимен.
Регистрирай се
и гласувай.

Р е к л а м а

18+
автор: LeoBedrosian
67 четения | оценка 1

показвания 4578
от 50000 заявени

[ виж текста ]
"Лов" | Вход | 0 коментара (0 мнения)
Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.