автор: YOTOVAVA

Аз на осмия ден ще се върна.
Бог едва ли това е предвидил.
И дордето навън се разсъмва,
ще те милвам по дланите свидни.

Оставѝ само менче и кърпа –
прахоляка да снема от мене.
Колко мрак все назад ще ме дърпа,
ала сили ще диря – да седна.

Ще мълча – то какво ли да кажа?
Щом на сенките минеш предела –
губят вещите смисъл и важност.
Искам миг или два да те гледам.

Запомни, че така те обичах,
както никой – до дъно и болка.
А животът се ражда от тичинка –
приютила любовния космос.