автор: Albatros

... навярно Бог те прати от небето, че да те пея с думички добри –
ти може би си цветето? – което в чашлето си ме люлна призори,
вечерен бриз – и утринна омара, дъждовна капка в моята брада,
и повей на завеса зад олтара, пред който тихо да ти кажа: – Да! –
светулката, която ме поведе – и ме отвя! – след роклята ти клош,

и аз, нали съм праведен и беден, повярвах ти – стар варненски сархош,
пчелицата в полята с лавандула, щуркинята в безмълвните треви,
без тебе, мила, аз съм кръгла нула, животът ми престана да върви,
и иде ми главата си да трясна! – без теб – във някой изкорубен пън.
Бъди за мен най-свята и прекрасна, каквато Бог те прати в моя сън.