автор: moeto

Ако не бях седнал по средата на реда, щях да си излеза от киното в началото на прожекцията.
Трудно понасям филми посветени на гей тематика и тъй като залата беше с ужасна видимост пропуснах половината от диалозите. Още не понасям скандално напудрените сценарии. След прожекцията ми се гадеше от филма, но той продължи да живее в мен с постоянните диалози, които водя с онова животно в себе си. Или напротив аз съм животното с нагоните, а пък Аз-ът е противникът ми.
Както и да е, излизайки от залата продължаваше да вали онзи студен декемврийски дъжд, калта по улиците полепваше по маншетите на панталоните ми, а в тъмното ме гледаха очите на Дориан Грей. Трябваше ли да влизам в диалог и с него? Трябваше ли Оскар да го рисува и за кого го правеше? Изведнъж ми се стори, че калта е съставена от всичките истории свързани с автора, и се питах кой ми даваше право да се ровя из неговото спално бельо, и дали ми било приятно, ако някой говори зад гърба ми: той е такъв, прави това и това. Чудех се още дали съм идеален, имам ли своите слабости, които искам да скрия от другите?
Още спомних си нещата, които ми се въртяха в главата, когато се върнах от Италия. Бях си маркирал, че няма да позволя калта от социалната среда да ме залее и да ме направи дребнав и нетолерантен. Връщането беше връщане към себе си, гледах се от страни както се гледа средновековен замък и се заех да почиствам калта от вън и от вътре. Сетих се за "Цитаделата" на Екзюпери, как изграждам бойници срещу идиотите. Ужас, кой ми дава право да съдя хората, да ги определям, да им налагам правила за поведение и писане. И този който пише без точки и запетаи или пише на латиница е идиотът- не, идиотът съм аз, че съм си го помислил. За да не ми изглежда всичко написано до тук като диспут "за или против идиотите или за правилното им отделяне от другите", ще кажа, че всеки има право да се самоизразява пишейки, четейки или слушайки това, което намира за добре, защото и човекът е произлязъл от кал, но въпросът е да не продължава да се търкаля в нея и да не замеря себеподобните със себе си. Така се формулира пак правило, което се опитвам да наложа някому. Да човеците имаме нужда от правила, от хокане, защото постоянно някой се отвива и започва да кашля не по нашите норми. Има ли социум, ще има и пастири желаещи да го водят. Така, и нека когато застанем пред лицето на смъртта, да сме като онова момче в "Пикник край пътя" на братя Стругатски. Достигайки до златното кълбо да си пожелаем невъзможното от талмудата: "Щастие за всички даром и нека никой да не бъде пренебрегнат."