автор: Albatros

Навярно не четете некролози.
А аз от много малък ги чета.
Но вече пускам корени пред този
и гледам го със зяпнали уста.

Валерий! – шестдесет и шестгодишен.
Баща и сродник. И не знам какъв.
И в този миг престанах аз да дишам.
И се отдръпна всичката ми кръв.

Понечих да извикам, но напразно.
Сниших глава във топлата яка.
Това е грешка, нямам даже язва!
На всичко друго махнал съм с ръка.

Вежливо някой драсна със кибрита –
запали ми угасналия фас.
– Роднина ли е? – тихо ме запита.
– По-лошо, – казах, – този тук съм аз!

Съименнико мой, да ти е лека!
И мен ме вика купчинката пръст.
Ала защо? – се питам, – на Човека
понякога приживе теглим кръст.