автор: pastirka

Толкова думи за майките казахме вече,
че избелява от накита лавров езика.
Има и други. Не съм ни пророк, ни предтеча.
Гледаме само към образа, с който сме свикнали.

Черният срещнем ли - сбират се наръч пътеки,
дето съдбата наклажда на огън да станат.
Носи живот и роди ли го – в първата пряка
тръгва си, вече нанесла му кървави рани.

В нея не трепва ли съвест - поне за минута?
Не препознава ли в чуждите рожбата своя?
Тежко е думата "мамо" докрай да не чуеш –
вечно зелена, но чезнеща в мъка севкоя.

Майка различна сме виждали. В роля на нарцис,
тя безпричинно детето си все назидава.
Няма у нея ни такт, ни подкрепяща вяра
и го наказва за "грях", който Обич прощава.

Знаем - без Обич и цвете дори не живее,
целият свят те примамва в посока жестока.
Няма ли кой сърчицето ти детско да сгрее,
тесен, нелесен е пътят в съдбата безока.