автор: Patrizzia

Ти ми даде две хроми нозе и прошепна: — "Политай!"
Но сковаха крилете условности, болка и страх...
После вярата грейна – искрица – в душата ми скрита,
на ръце ли понесе ме, или сама полетях?

Оттогава окови са всичките земни пътеки,
за небето единствено, Божичко имам очи,
тихо кръста си нося... И чуждите, и са ми леки,
но понякога нощем сънят ми накуцва... Горчи!

И приех всеки дар, и не жаля за нищо отнето,
а на себе си трудно макар, но успях и простих.
Ще летя и ще пиша, сред слънце и бури, додето,
стана мъничка точица – в края на сетния стих.