Пироните на думите
заковават изблици на
гняв,
болка,
неразбиране…
Стоят на нивото на очите ми
и тогава,
и тогава,
когато искам да забравя,
да простя…
Понякога мазохистично
ги измъквам от паметта си…
Остават дупки…
Проветриво е…
Усещам
как се превръщам във вятърна арфа…
Щеше да е прекрасно,
ако не съм чувствителна към течението…
Все повече ме тегли да съм на завет…