Сънувам лято, в летния ми сън светулки търсят дланите на Бога,
като души, изпуснати навън по невнимание, от изнемога
или внезапно в пристъп на амок - изкарани от тялото насила,
душите винаги намират Бог да ги обича. Винаги. Простил е.
И няма дявол в летния катран на тази нощ, подпалила светулки.
Отвъдното е светло като храм, издигнат в центъра на нулата.
Сънувам лято. Весел атеист, понесъл вярата в торба, за после,
написана в един небрежен стих и закрепила всичките му мостове.
Върви в нощта и с лепкавата пот на презадоволеното му тяло
изтичат капките останали живот, изтича егото му, цялото.
Остава по душа и по любов. По стих небрежен, но закърмен в святост
Превръща се в светулката на Бог. И доверчиво каца във ръката Му.