автор: ZAGORA

Ето,че дойдох да вдишам прилива ти пак,море!
Не ме посрещай тъй сърдито! Не се цели със пръски в лицето ми открито.
Заслужих си да ме наказваш за празнотата в твойте дни.
Но ти не знаеш,че роднини подменяха живота ми, крадяха къс по къс от него. Не зная за какво е тая мъст.Боли,така боли...Сега съм без мечти...
Една любов към тебе ми остана,макар че тя е белег стар от рана.
Но пак съм тук да благославям неродените вълни .
Полегнала на пясъка да чуя пролетния пулс в недрата ти. Натиснала на звукозапис клавишите в духа си, аз шепота на бялата ти пяна ще претворя.Ще уловя на гларусите крясъка, на рибите опашки плясъка. Нюансите в изконния ти поход ще усетя.
Съзнанието ми да се люлее сред безбрежие открито като разбито корабно корито.
Сега през пролетните утрини знам как във просъница снага разливаш А аз те милвам със любовни пръсти и благославяйки те кръстя,а ти със мен се сливаш...
Вълните ме целуват и си тръгват.А слънчеви лъчи изригват в синьозелените ти ириси.Върху безбройните ти люлки се люлеят.
Мой аквамаринен камък, не можеш да живееш без вълни. Всяка вълна за тебе е море. Вулкан от чувства изригващ и пътуващ към брега.Морето става на вълни,вълните на море Те разделени дори не струват грош,ала играта продължава вечно. Перпетуум мобиле творено за разкош в безкрайна синева на лота.А ние с теб сме Вечността,море,градена от вълните на живота.