автор: YOTOVAVA

Не си ли малко закъснял
да дириш билки вместо прошка?
Снегът, отдавна навалял,
блести по синята ми брошка.

С валмо от прах и тишина,
проядено от гладни мишки,
пових ранената луна
и стоплих я – да не въздиша.

А тази обич преболях.
Назад не искам да се връщам.
На покрива ми звезден прах
смълчаната тъма прегръща.

И тихо е, като че вън
не трепкат и за миг листата.
Замръзнало в безкраен сън
сърцето липсите пресмята.

Не чух последния му тон.
Как трупа се снега ще гледам.
В дома си нямам телефон.
Нито угрижени съседи.