автор: Lombardi

Как се укротява изискана дама с характер на побеснял доберман, какво означава % на бутилките с алкохол според Шефа на анонимните ветерани от войната и съвършеният доктор Би.

ЗЕЛЕНООКОТО ЧУДОВИЩЕ

Първи закон на Ломбарди за вечните мъки:
Когато жена леко намекне, че не си прав, предстои труден избор – ако потвърдиш си обречен, ако отречеш си обречен, ако дискутираш си обречен, ако останеш си обречен, ако избягаш си обречен.


ГЛАВА I

Котката безгрижно пресече улицата и влезе в къщи. Цяла нощ се бе забавлявала, и сега реши да вземе 10-те часа заслужен сън.
Господин Жилбер и жена му спореха разгорещено в гостната за ползата от студеният душ върху дълголетието на домашните любимци. Всъщност, г-жа Жилбер спореше със себе си и използваше мъжа си за боксова круша. Имаше глас на запенил се военен старшина и толкова надменна осанка, че котката която следеше с неподправен ужас спора, демонстративно изтръска заледената си козина и излезе в градината на слънце да се успокои. Всъщност, с течението на годините Жилбер беше усвоил умението да разтроява самоличността си, когато изпаднеше в сериозни затруднение.
Жилбер 1, гледаше нежно, стараеше да следи разговора за да не изпусне нещо и кимаше като послушно овчарско кутре на всеки риторичен въпрос. Изчакваше паузите на госпожата и проронваше тихо и свенливо нещо от сорта на „Правa си, скъпа!“ „Никой не е дефинирал този аргумент по добре от тебе досега!“ или любимото му „Скъпа, трябва да напишеш книга по темата, нека и другите се насладят на мъдростта ти!!!“. Годините яко подмазване и старателно самоусъвършенстване му бяха помагали да достигне тези висоти. В същият този момент, Жилбер 3 беше се чучнал на един камък край реката и се правеше че лови риба, наслаждавайки се на спокойствието, тишината и благодареше на Господ за това, че го има. По принцип не проумяваше смисъла на риболова, не можеше да разбере тъпата идея да клечиш като наказан с въдица в ръка и да се надяваш че от цялата река, пълна с вякакви вкусотии за ядене, рибата ще попадне точно при тебе. Досега му се беше случило само веднъж и виждаше в това само Божието провидение. Но заради факта че госпожата не понасяше дивата природа беше прегърнал фанатично тази религия, купувайки всевъзможни напълно излишни неща като въдици, куки и други рибарски измишльотини. Дори се беше абонирал за специализираното издание на „Тъмната страна на риболова“ опитвайки се да се слее с мистицизма на рибите и другите божи твари. В крайна сметка му стана ясно, че Господ е изобретил риболова за всички бичувани и поробени човешки души за да им дари място за покой и блажено напиване, без да бъдат публично изтезавани и обезглавени от любящата половинка.
Ролята на Жилбер 2 беше да основно да ръчка Ж 1 да не се отклонява по време на тирадата на госпожата или недай си боже да заспи. Грижеше се за подопечният си както крава към малкото си, лижеше го зад ушите за поощрение или шут в гъза когато се отклонеше от пътя на оцеляването, осеян с подмазване и ходене на колене. В същото време задоволяваше извратеното си чувство за хумор, нашепвайки в ухото на Жилбер 3 злобни фрази от рода на „Госпожата знае всичкооо - загубен си!“ или смразяващото кръвта: „Тя идвааа, бягай или умри!“, докарвайки му прединфарктни състояния.
Госпожата изчерпа темата за котката и превключи канала на здравна вълна, сравнявайки нервното си състояние с това на катеричка на водопой през ловният сезон.
Ж1, монтирал одухотворената физиономия на лицето си беше полузаспал и без малко да пропусне смяната на репертоара ако не беше Ж2.
- Искам успокоителен чай, натурален и напълно биологичен но не от аптеката и не от пазара, не одобрявам и чая от супермаркета. Да ме успокоява, да ми навява приятни усещания и да ме кара да се чувствам млада и щастлива. Да не е много успокоителен, но да не е и малко. Внимавай много, искам точно това, което искам! И това трябва да намериш!
Изглеждайки накриво мъжа си, госпожа Жилбер се оттегли с маршова стъпка в покоите си, но на вратата спря и закова последният пирон:
- Надявам се че тази малка молба ще ти е по силите.... скъпи!
Ледените шушулки с трясък се стовариха на пода и Ж1 и Ж2 избърсаха потта от челота си и въздъхнаха с облекчение че засега бяха отървали куршума. Ж3, усетил сянката на ужаса , бе дотърчал да помага и без да иска обобщи ситуацията с въпроса „Здрасти, кво става ?“


ГЛАВА II

На една къща разстояние от този странен гений, Греги седеше на изтъркания диван и гледаше намусено поредната реклама на хапчета по телевизора
- За шум в ушите хапче, за болки в косата хапче, сигурно ако припадна пак ще има хапче за събуждане. Ама ако съм в несвяст как ще го изпия? Дали да не го изпия преди това, но как да разбера кога ще се припадна ? Сигурно първо трябва да взема хапче, което ще ми каже кога е настъпил момента и тогава да взема онова против припадане ?
Схемата му се струваше доста сложна, но не и невъзможна за отработване. Всъщност Греги беше против ортодоксалната медицина и всеки гаф на хапче-производителите го правеше щастлив.
Доволен че е намерил поредният пробив в системата, все едно старо издание на „ Билките на Гордън “, той мислеше как да спечели слава от хорските страдания. В градината беше засадил билки против основните човешки болести, но не знаеше на кого да ги тества. Беше се отказал от идеята да отвлече някои смъртно болен и да го лекува тайно, само защото нямаше къде да го скрие, къщата беше доста малка, нямаше даже и мазе. Известно време обмисляше да използва жена си за опитно зайче, обаче тя беше здрава като кон.
„ Поне един път да беше кихнала“, погледна я Греги със злоба. Преди години таеше надежда, че един ден ще се разболее тежко и ще може да разгърне целият си потенциал на лечител, но гледайки как ден след ден нагъва чесън и литър ракия накрая се предаде. Висока, суха и кокалеста тя даже не познаваше вкуса на аспирина и щеше да живее вечно.
Дълбоко разтроен, отвори отново книгата и потъна в нея. Очите му нежно галеха страниците и попиваше с наслада главите за артрози, артрит, възпаление на ноктите, слухови увреждания, запек и глисти. Представяше си как лекува хората с мазила и отвари и един ден пред всички произнася думите „Стани и литни Лазаре!“, тълпата подивява и го засипва с ......... .
Входният звънец го стресна и сърцето му се разтупка като на разгонена котка. Нямаше приятели, а и беше направил всичко необходимо роднините да не ги посещават дори и случайно. Оставаше само едно – пациент.
„Господи, дори и само нещо леко да е, и на малко шум в ушите съм съгласен. Само да е нещо.“
Отваряйки вратата, бегло му мина през ума че телепортацията съществува, но това не го ръзвълнува ни най-малко в момента.
Някой беше казал че във всеки от нас имало два вълка които се борели непрекъснато – добрият и лошият. В случая на Греги, лошият беше изнасилил и одрал добрия, от кожата му си беше направил барабани и виеше с пълно гърло Highway to Hell. Греги никога не беше изпитвал такова голямо презрително отвращение към човек досега. Това че му беше съсед, не му даваше право да му звъни на вратата и най лошото беше че бе дошъл напълно здрав и гадно червендалест. Спомни си за един приятел от средновековието, който знаел какво да прави с хората който му досаждали и го беше описал доста подробно в едно много приятно книжле.
- Да.... Жилбер ?
Изведнъж между крясъците на вълка и сладките приказки на Торквемада, една дума леко и мазно се плъзна в главата му, показа среден пръст на вълка и върна Греги на земята. Не мислеше че съседа има нужда от помощ, по скоро от здрава тояга; но захапа здраво надеждата да е на умирачка и великия лечител най-после да започне да покорява света.
Жилбер нямаше много високо мнение за Греги, всъщност нямаше никакво мнение. За него той беше като всичките останали земни твари, не знаеше защо ги има но и не му пукаше кой знае колко. Не оспорваше решението на Господ за когото и да е било. Достатъчно му беше, че е изобретил риболова и всички съпътстващи го благинки. Беше виждал Греги да се мотае из градината и да скубе треволяци по цяли дни и му бе хрумнало че може и да знае откъде да си набави чай, съгласно заръките на Госпожата.
- Здрасти съседе – започна ведро Жилбер – мир на тебе и на половинката ти, на котката, кучето и на всички гадинки в градината ти. Дано кравите ти растат и се плодят, овцете ти да се овчат и ако случайно имаш някъде кокошки, знай че им пожелавам дълъг живот и весело снасяне на яйца. Да знаеш откъде мога да намеря малко чай ?
Главата на Греги започна да пулсира, тембъра падна с 2 октави, очите му се изцъклиха.
- Чай? - покрусено прошепна Греги – от аптеката, от селският пазар, от магазина. Сигурно има и на бензиностанцията . Има чай навсякаде където се обърнеш, сигурно го има и на хапчета. Не гледаш ли телевизия, червенобузест звъняч по врати?
- Прескъпи ми приятелю, ти си единствената ми надежда, опора да из кретам до старини, тор в градината ми, храна за волните птички и вода за рибите ми – мажеше поетично Жилбер, пропускайки думите на очарователният си събеседник покрай ушите си.
- Какво точно искаш?
- Имам нужда от помощта ти, mon ami - не пропусна да изтъкне доброто си католическо образование Жилбер, за да направи приятно впечатление - жена ми не е много добре напоследък и мислех че можеш да измислиш нещо.
Не знайно от къде, леко лятно подухване разкара тъмните облаци над главата на Греги и всичките му чакри към света се пробудиха. Ваниловият аромат на прясна оборска тор погали сетивата му и душата му се преизпълни с любов към Бог и неведомите му начини да прави хората щастливи. Внезапно Хареса малкия червендалест здрав дундю пред него и се закле да доведе делото му до край. Каквото и да е то.
- Какви са симптомите? – като всеки уважаващ себе си лечител вече имаше диагноза, но мислеше да я потвърди, като разбере за какво всъщност става въпрос.
- Кои симптоми?
- На госпожата ти, какво и има?
- А, да – Всъщност Жилбер не беше предвидил толкова професионален развой на нещата, така че включи и останалите Ж-та да помагат - всъщност напоследък е доста раздразнителна, не се храни много и не спи добре.
- Нощем къса крилата на пеперудите – дипломатично допълни Ж2, щастлив да помогне, но хранейки съмнения дали се е изразил достатъчно ясно, обобщи – тази жена е способна на жестоко убийство!
- Веднъж я видях да танцува „Schuhplattler“* – тъжно отбеляза Ж3.
*(Schuhplattler е традиционен баварски и тиролски танц само за мъже. Включва бързи, почти акробатични движения, с пляскане с ръце по краката и подметките на обувки, скачане, обръщане, понякога и биене на шамари )
- За мене нещата за кристално ясни – прекъсна Греги несвързаното бръщолевене на Жилбер – Типичен случай на „tarde venientibus ossa“*, много типичен – гордо изтърси единствената фраза на латински останала му от детските години – без никакво съмнение, много venientibus съседе, доста много.!
*(лат. tarde venientibus ossa — на закъснелите (за ядене) — само кокалите.)
Доволен че е потвърдил диагнозата, погледна със задоволство объркано лице на Жилбер, мислейки как да обясни с прости думи професионалната си преценка.
- Жена ти се е качила на черешата, Жилбер , навряла е главата в буркана с мед, откраднала е кокала на кучето и рибата на котката.
- Би ли бил по-конкретен, Греги?
- Пълно куку, изперкала, врътнала, чалната. Достатъчно конкретно ли е за тебе? Но, имай доверие в твоя най-добър приятел. Ще върна заблудената овца в стадото, ще излекувам наранената душа и ще я натъпча в тялото, дори ако трябва да изполвам парен чук.
- От днес твоите проблеми не съществуват, ти си свободен човек, Жилбер ; стани и лети!!!


ГЛАВА III

Отец О‘Браян водеше сутрешната литургия. Паството му бе малко, но за сметка на това изключително покварено. Отецът, леко подпийнал още от сутринта, гледаше с презрение овцете, които Господ му беше отредил и за които трябваше да се грижи. По негово мнение, вместо молитви им трябваше маршируване пред наказателен взвод и ведър залп от мощно автоматично оръжие.
За днешната проповед беше избрал Матей 5:44 и докато се опитваше да набие в главите на подопечените си мъдрите думи на светеца го обзе лек панически трепет. Вперила змийско сините си очи в него, госпожата от първият ред, с телосложение на канадски боен кон следеше втренчено всяка негова дума и ако не съответстваше дословно на библията, клатеше заканително глава. Отец О‘Браян се ужасяваше само при мисълта какво би му причинила.
Розовият дебелан до нея, с половин метър по нисък и 50 кила по-слаб явно бе мъжът и. Кацнал на стола като хамстер с колики, беше втренчил кравешки поглед в госпожата да не би да пропусне някоя ехидна забележка. Злобна усмивка озари лицето на отеца, Господ с цялата си мъдрост не беше останал безразличен към молитвите му.
Зад него седнал или по скоро излял се в стола, местният председател на анонимните ветерани от войната хъркаше пети сън. Веднъж се бе опитал да проповядва в клуба му, но завърши вечерта пиян като кирка, танцувайки по масите в местната кръчма с татуирана жаба на задните части и шотландски килт вместо расо, виейки фолклорни песни от далечни страни.
Спомените бяха избледнели, болката - отминала, но жабата си седеше там, а килта тихо събираше прах в шкафа с църковното бельо.
Проповедта леко забуксува, отеца се извини и пийна две глътки водка смесена предвидливо с малко вода за кураж. Включи на пета и подкара литургията на бързи обороти, опитвайки се да завърши неделният кошмар.
В дъното до вратата, една ръка му махна дружелюбно за поздрав. Собственикът на въпросната кръчма таеше незаличими спомени от въпросната вечер. Беше останал очарован от палавите шотландски танци на отчето; освен това оборота бе скочил до небето и сега се чудеше как да го докопа за втори тур.
Отец О‘Браян панически завърши, призовавайки всички да станат. Огледа паството си като генерал бойно поле в очакване на удар от оръжие за масово поразяване. Помечта миг-два, набързо благослови всички, поръси отгоре-отгоре светена вода и се изнесе от арената като кошута, гонена от стадо разкрепостени елени.
Зигмунд Форд, проследи галопирането на подпйналия божи служител с високо вдигнати вежди. Последно поколение горд собственик на местното заведение “Дебелата Грета ”, откакто бе поел бизнеса се клатушкаше между фалита и бедното съществуване.
Изпитваше съчувствие към трепетливият духовник и дори беше обмислил идеята да го замени в сценичните изяви с някоя местна девица, но не намери такава, която да има изящните крайници на пастора и да може да взема високите октави на тиролските песни.
След като се изясни със себе си и изчерпал всички алтернативи в полза на отеца, Зиги запретна ръкави да отклони свещеника от правата вяра и честно и откровено да го поквари в името на собствените си благородни интереси.В общи линии плана му беше да го сгащи някъде на тясно и да го напои до дупка, след което да го подържа в приятно алкохолно опиянение до края на творческата му кариера. Единственият проблем беше, че отчето се стрелкаше от място на място като печен индийски факир, задържаше се в една точка няколко милисекунди и отлиташе.
***
Оставил госпожата да обсъжда непристойното поведение на отец О‘Браян с другите огнегълтачи, Жилбер се присъедини към приятната компания на поробените им половинки.
- Днешната проповед беше много приятна – тъкмо отбелязваше единият от ветераните – кратка, но приятна. Жалко само, че отчето духна на някъде и не можем да му благодарим.
- Личеше си божественият дух вътре в него, от време на време се гърчеше и говореше несвързано – замислено отбеляза по мъдрият му колега - говореше на език мъртъв от милиони години, ама от кого ли го е научил?
- Точно като овца на жертвеник, променила решението си в последният момент – допълни убедително риболовецът с розовите панталони, врял и кипял в обредните заколения.
- Много странно, господа. Та той дори не е женен – уцели проблема в десетката Жилбер - следователно е заболял и наш християнски дълг е да се погрижим за здравето му.
- Да го облечем в женски дрехи и да го продадем на рибният пазар като проститутка – увлече се леко Ж2 , повлиян от някои документални филми, получени като приложение на „Тъмната страна на риболова“ - Да го оваляме в пера и катран, да го бичуваме и да го усмъртим с камъни.
Докато Ж2 размахваше въодушевено юмрук към небето и призоваваше за насилие над отеца, Зигмунд реши че е дошъл момента да вкара малко ред в този объркан свят.
- Наш дълг е да му помогнем, да го върнем там където Бог го иска. Разбира се, неведоми за делата му – дипломатично се включи той, подготвяйки бъдещите членове на наказателният си отряд – Господ го е създал да бъде пастир на заблудените овце, но нека да го изкараме от църквата. Да проповядва на нас, пропадналите алкохолици, дюстабанлиите и умствено недоразвитите чеда на Господа. Да направим кръчмата негов втори дом и негова обител.
Настъпилата внезапна тишина и лекият студ обхванал Зиги му подсказа че е объркал стратегията.
- Драги Зигмунд Форд, както знаеш, ако не отидем на неделната служба повечето от нас ще бъдат разстреляни на разсъмване. Това е основната причина поради която се наслаждаваме на колоритните проповедите на отеца. Кръчмето е единственото свето място в което няма жени и попове, а само неангажиращи безсмислени раздумки на чаша бира с приятели. Не съм съгласен да оскверняваме тази обетована земя която Бог и твоите деди са ни дали.
Прочувствените думи на този стар анонимен ветеран от войната пронизаха всички развити и недоразвити чеда на майката природа право в просмуканите им с алкохол сърца. Зиги се почувства както попаднал между канибали след дълга вегетарианска диета. Озверелите погледи му дадоха да разбере че едва ли ще посрещне утрешният ден. Суровата сянка на отвъдният живот кацна на рамото му и започна да реди сладкодумни цитати от първата книга на Данте.
- Или с други думи, искам да го превърна в пияна стриптийзьора на пълен работен ден – панически свали картите на масата Зиги, опитвайки да спаси тленните си останки и безсмъртната си душа, или каквото е останало от нея.
Сянката стъписана от подлият ход, прошепна нещо доста нецензурно и се измете. Слънцето огря нещастния комбинатор, църковната котка се отърка в крачолите му, една гугутка му намигна окуражително и се изцвърка на изпотената му от шубе плешива глава, връщайки го обратно към живот.
- Зиги приятелю, това променя коренно нещата – реагира шефа на ветераните потресен от нечестивите му намерения - в началото не бяхме правилно разбрали за проповядването на местна почва – лека усмивка пробягна по лицето му, породила се от кой знае какви приятни спомени
- Отчето бе казал веднъж в една проповед, че доктора трябва да ходи при здравите, а не при болните. Не знам откъде го е чул, но ми се струва логично – допълни специалиста по риболова и обредните заколения.
- Богоугодно е, откъдето и да го погледнеш. Пък и на отеца ще му дойде добре малко разнообразие, да смени обстановката и да натрупа нов опит. Може да стане епископ някой ден и с умиление да си спомня за малкото ни паство и щастливо прекараните дни.
- Добре, да обсъдим господните дела на чаша студена бира – предложи Зиги доволен, че е отървал бичуването и като всеки уважават се стратег, изучавал „Божествена комедия“ , реши да се презастрахова – Пиячката от мене господа! Стадото изцвили от кеф и се понесе в галоп към обетована земя.
***
Единственият който не бе виждал кан-кана на отчето в шотландски килт бе Жилбер, по простата причина че госпожата забраняваше да посещава светата обител, обрисувайки я с думите „Содом и Гомор ряпа да ядат“. Беше чувал за славните подвизи на овчият пастир и в душата му се загнезди една лека меланхолия че изпуска прелестите на живота. Прекарал бе живота си на колене с изплезен език, вперил поглед в повелителката, радостно махайки с опашка. Никакво чесане зад ушите и крокети за добро поведение, никакви разходки в парка, а дори и научният интерес към другият пол се наказваше с телесни и други изтезания. Меланхолията избута една сълза през окото му, за да му покаже колко я е закъсал.
„ Вместо на колене премини на пълзене. Увеличи подмазването и се опитай се да я ближеш зад ушите, може и да оцелееш“ – Ж1 както винаги виждаше чашата наполовина пълна.
Ж2 запенен от бяс, не можеше даже да се изкаже. Цялото му съществуване призоваваше към жестоки изтезания и назидателна публична екзекуция в присъствието на всички централни медии.
Ж 3, не разбрал точно за какво става въпрос, продължи да мятка спокойно въдицата, насаждайки се на тишината и топлият пролетен ветрец.
Изведнъж насред всеобщият хаос в главата на нещастника се появи лицето на Спасителя и внесе мир и покой. Беше най прекрасното нещо което бе виждал, от лицето му се излъчваше бледа светлина, а очите му светеха. Единствено не виждаше добре дали около главата на Греги имаше ореол, но това не беше проблем, защото пък той нежно пееше „Поискай и ще ти бъде дадено скъпи, тралала бързай ти , тралала сто пари“. Приличаше му на чалга, но ако това бе посланието от небесата би го послушал дори да бе поднесено в стил цигански романси.
Жилбер облекчено хукна да търси лечителя за да го осведоми за Божият завет - да замени успокоителният чай с мощна доза динамит, стига да не е късно.
***
В същото време, пастора седеше в частните си покои и се наливаше щедро с 15-годишно за да посрещне достойно поредното изпитание.
Понесен на облаците на алкохола като някакъв архангел, отец О‘Браян се заклатушка към изповедалнята пеейки неприлични песни. Вече не таеше и най-малка надежда, че ще му се размине. Количеството алкохол бълбукащо ведро в него, го караше да се чувства ако не като Господ, то поне като първият му братовчед. Готов да изпепели първият кандидат за ада, отеца се тръшна на дървеното столче, наточи брадвата и зачака.
***
Греги завърши литургията вперил поглед в мощният тил на клиентката си, опитвайки се да разбере откъде идва зародиша на злото. Жилберката явно бе много набожна, защото следеше проповедта внимателно и поклащаше голямата си глава одобрително когато отеца говореше за дявола и други нещица. Беше изградил няколко лечителни стратегии, но искаше да опознае обекта отблизо и да определи най-лечебно лечителната. Видя, че пастора яхна метлата и се омете веднага след благословията, но бе зает да се възхищава на походката на госпожата. Прозорците се тресяха, свещите гаснеха, благочестиви християни се кръстеха и побледнели мълвяха Аве Мария, докато минаваше достолепно сред тях. Греги изпадна в почти религиозно умиление. Даваше си сметка че обикновена доза успокоително едва ли ще свърши работа с този великолепен женски екземпляр. Не виждаше друг начин засега, освен да я тресне с по-голям чук и да изпозва кофа и фуния за прилагане на първата доза. Комбинаторският му ум реши да остави техническите проблеми за после и да се концентрира върху нещо много по-приятно, като да изкара акъла на конкуренцията и ако господ дал, да му докара и някой друг инфаркт.
В църквата нещата се върнаха към обичайният си ред , котката след обедната баня в купата вино се просна да спи на олтара, а в божият храм настъпи тишина нарушавана само от приятното хъркане на някой ангел, бдящ на грешните души.


ГЛАВА IV

Доктор Би, вдигнал крака на масата се наслаждаваше на факта, че няма пациенти за днес и правеше равносметка на последните години къртовски труд. Представител на безотговорната и неангажираща медицина, лекуваше по старият изпитан военен метод – от кръста нагоре аспирин, от кръста надолу аналгин. За всичко останало изпращаше нуждаещите се в градската болницата. Тази техника му бе помогнала до сега да не изгуби нито един пациент, гордееше с това и даваше всичко от себе си да продължава в същият дух.
Ако можеше да опреди себе си с една дума, то това би била „съвършен“. Посветил 35 години на най-благородната професия, съчетана с невероятни умения да лавира между матримониалните изнудвания и заплахи на другият пол, доктор Би бе оцелял непокътнат. Не бе докоснат от брака и всичките му пагубни последствия. Нямаше дългове и ипотеки, нито малки подсмърчащи приносители на бактерии, които по цял ден да реват и да бъркат в контактите. А идеята сам да се обрече на робство и пълно подчинение на някоя властелинка на пръстените му се струваше меко казано налудничава. Силно почукване по вратата накара Би да престане да се потупва по гърба и да облече бялата престилка.
- Здрасти доки, кво става?
- Доктор, Греги, а не доки!
- Изглеждаш добре за годините си, колега – изчетка го Греги, беше му приятно че и към него се обръщаха с напълно заслужената медицинска титла.
- Не съм ти колега - доктор Би се опитваше да запази самообладание
- Спокойно де, дойдох само да ти кажа че имам пациент и искам професионалното ти мнение, нали разбираш?
- Кой е малумника, поверил здравето си в шарлатанските ти ръце?
- Това е поверителна информация, между лекар и пациент, знаеш как е, надявам се – поучително го изгледа Греги – ако не, яко си я загазил Би.
- Ти не си лекар бе – лека болка около гърдите му напомни че макар и съвършен, все пак е смъртен. Греги беше единственият трън в задника на добрият доктор и само Хипократова клетва не му позволяваше да му прасне смъртоносната инжекция, но явно всичко с времето си. Появяваше на врата му поне веднъж в седмицата и го заливаше с медицински нечистотии и налудничави предложения за експериментални сътрудничества и лечения.
- Случаят е сериозен, скъпи колега! Пациентът ми има всички симптоми на кукнал хомо сапиенс по пълнолуние. Представи си Атила облечен в женски дрехи с хроничен зъбобол и голяма резачка за дърва в ръка. Ако не взема мерки, гладните и бедните ще се покаят а богатите ще се тръшкат на колене и ще молят за милост и пощада. Децата им ще бъдат поробени, жените насилени а добитъкът интерниран и изяден. О небеса....
Доктор Би слушаше покъртителната реч с нарастващо безразличие. Отдавна беше установил че в главата на Греги цареше космическа празнота, нарушавана само от спора на единствените му два неврона - кой от тях е по тъп. А що се отнасяше до Атила и нечестивите му намерения, не се впрягаше кой знае колко. Жена и деца нямаше, нито крави, кози и други домашни любимци.
- Всъщност какво точно искаш, Греги?
- Докто, мислех си дали не искаш да практикуваш при мене. Твоята аналгино -аспиринова терапия не функционира, меко казано и ако изкаш да научиш нещо ново готов съм да те посрещна както таткото задръстения си син. Ще открехна за тебе врата на познанието и мъдростта. Ще те хвана за ръчичка и ще те преведа през гъстата медицинска гора, като малко некадърното сополиво мече. Разбира се, ще изслушвам професионалното ти мнение, но трябва да знаеш че то изобщо не ме интересува.
- Греги, ти знаеш че не си лекар, нали?
- Е, и ти не си! Ще мина пак да ми кажеш какво си решил. Ела при доктор Ги или послушай вътрешният си глас, Би. Но каквото и да решиш, знай че те обичам. Чао ти засега.
Доволен че е изпълнил честно и почтено дълга си, Греги весело се усмихна на спаружения си конкурент и напусна с песен на уста.
Би затвори немощно очи и уши и призова човека с резачката да изпълни дълга си към човечеството колкото се може по бързо. Силната болка в гърдите му напомни че е доктор и трябва да си сложи диагноза и предпише лечение. Затътри се към шкафа с лекарствата и все два аспирина. Облекчен, зачака отлагането на часа на смъртта, когато изведнъж се почувства като котка на магистрала. Очите му се изцъклиха и сърцето запрепуска лудо, беше направил първата си грешка в своята дълга медицинска кариера. Нещо напълно в разрез с етиката и здравия разум, беше изпил заедно едно хапче аспирин и едно аналгин, а го болеше само от кръста нагоре.
Съзнавайки последствията от фаталното деяние, Би реши, че е най- добре да се завлече в „Дебелата Грета” и достойно да се подкове за идването на Атила, царя на дърварите.
***
Въпросното заведение стратегически бе закътано в покрайнините, обградено от нежни върби и люляков цвят. Построена от първият известен на историята Форд през мрачните години на чумата и инквизицията, „Дебелата Грета“ бе започнала съществуването си като малка ферма за породисти кокошки. Няма исторически данни за успехите му като кокошко-производител, но от някой достоверни източници разбираме че за около 10 години във фермата не се е родило нито едно пиле. Форд Първи го отдавал на чумата и на лошият късмет, докато не стигнал до идеята, че за да имаш пиле, може би трябва и петел. Тук историята се превръща в легенда, която е предавана от поколение на поколение. Първият петел на Форд, бил много красив и изящен но не обръщал никакво внимание на кокошките, не се отърквал в тях и не им говорил. Да не говорим за обяздване или други плътски помисли. Само ядял и на зазоряване тягостно кукуригал, самотен, неразбран и късал сърцата на околните. Не знаем кой е нарекъл имението „Дебелата Грета“, но името останало в историята и до днес.
Форд Първи не могъл да понесе провала си и хорските подигравки и за да изчисти доброто си име, предизвикал на двубой с меч и брадва местният Шампион. След дълга и уморителна битка спечелил, но Шампиона се оказал и тартор на местната инквизиция; последният анулирал резултата и изгорил Форд Първи на клада за неспортсменско поведение.
Вторият Форд бил замесен от друго тесто. Не му пукало кой знае колко за чуждото мнение, искал само да изкарва пари без много зор и да си гледа живота. Направил две-три сметки набързо, сковал няколко дървени маси и поканил Шампиона за съдружник в новото начинание. Двамата теглили ножа на всички кокошки, купили десетина бъчви бира и така се появила „Дебелата Грета“, както я познаваме и днес. Форд се грижел за яденето, пиенето и жените, а Шампиона за конкуренцията и цените на стоковата борса. Легендата свършва до тук, а слуховете как Форд и Шампиона са приключили земният си път надхвърлили и най смелото въображение. Следващите Форд-овци не оставили никакъв отпечатък в историята. Единствено се запомнил Фредерик Форд Седми. Същият си заслужил вечното презрение на следващите поколения с това че легализирал „Дебелата Грета“, угасил червените фенери и даже започнал да плаща данъци.
При мисълта за ФФ VII, Зиги оголи два предни зъба и от гърлото му изклока злобно ръмжене. Не можеше да си представи, че някой ще иска да плаща данъци доброволно, а пък изключването на фенерите ..... пълна ненормалщина! Усещаше духа на Форд Втори дълбоко в себе си и знаеше че е роден за велики дела. От друга страна, съзнаваше ще му трябва доста зор, подлост и коварно усърдие за да достигне висотите на „Дебелата Грета“ от времето на инквизицията.
Зиги погледна доволно събралите се на масите клиенти, заети с мъдруване и лочене на бира. Идеята за танцуващият отец ги бе обладала. Бяха минали през нормалните за всички хора размишления, от подслаждане на църковното вино със солидно количество водка до хляб, молитви и насилствени методи за подчинение. Но все пак, всеобщото мнение клонеше към отвличане и тотално алкохолно изнасилване, когато врата зловещо се отвори и вътре се изсипа доктор Би.
- Уиски – изграчи Би, насред всеобщото мълчание
- Здрасти Би, как си? – Зиги се отнасяше с клиентите относително добре и не можеше да му каже, че изглежда като нещо излязло от крава с разстройство. Едно самотно уиски не би му се отразило добре, но пък какво толкова - Двойно ?
- Налей една кофа, да не те разкарвам – блед и злобно ухилен с поглед на незадоволен сериен убиец, Би вся ужас и паника в онемялата тълпа – и бързо, че той идва!
- Кой идва ?
- Атила – презрително изгледа Би изостаналите от последните новини любители на алкохола.
- И от къде идва?
- От Монголия – Би сърбаше от кофата с пълна сила. Вече се чувстваше относително подготвен за интелектуалният разговор с новоизлюпените историци – На кон с дърворезачка.
- Каква дърворезачка, на ток или на бензин?
- Какво значение има бе!
- Ако е на ток, докато опъне кабел от Монголия до тука..... ехее.
- Къде е Монгилия ?
- Монголия -коригира го един интелектуалец - някаде около Африка
- Изглежда ми като място, където едва ли има ток.
- Ще му отнеме години да язди до тука и то ако има виза.
- Дори и да вземе самолет, няма да го пуснат с резачката. Остава му варианта с коня, така че всичко е точно.
Последното логично заключение отпусна напрежението сред компанията и ги върна към основната тема.
- Докторе, ти който знаеш всичко, има ли някакво хапче което да напива хората като свине ?
Би, излочил половината кофа превъзходно шотландско, изцъкли немощно очи към подмазващият се Зиги. Не можеше да проумее кой нормален човек би ходил на лекар за такова хапче, когато Бог е сътворил алкохола и кръчмите. Пък и досега не беше виждал пияна свиня.
- Зиги, на пра-пра-дядо ти са му трябвали 10 години за да вдене, че му трябва петел за разплод – изпъна се блажено доктора на земята – ти въртиш този развъдник за пияници от 20 години и питаш за хапче за напиване. Явно кръвта вода не става, или ако става е от кална локва след ситен пролетен дъждец по пълнолуние – поетично заключи Би и запълзя ловко като змия по пода, докопа един стол, уви се около него и довърши мисълта си
- Приятелю мой, явно когато Господ е давал сивото вещество, ти и твойта рода сте пропуснали екшъна. Ще ти го обясня така, зад тебе на бара има сиропи от Шотландия, хмелни отвари от Германия, славните гърци за ни дали узото против главоболие и да не забравяме искрящите еликсири от Италия и Франция които разпалват душата и на най-ощетените двуклетъчни създания. За обществото ти би трябвало да си Хипократ, а „Дебелата Берта“ - луксозна клиника за алкохолици. Трябва да се гордееш с това, което не си постигнал, Зигмуд Форд, от не знам си кое поколение! Но не се натъжавай, усмихни се, защото утре ще бъде по-кофти и от днес. А сега изприпкай и ми допълни кофата с шотландския сироп, че изоставам с материала.
Зиги не разбра много от интелектуалното дрънкане на доктора. Идеята да отвори клиника и да я нарече Хипократ не му допадна много, пък и не му се занимаваше да лекува пропаднали пияници с отвари и еликсири от тук и от там. Но клиента си е клиент и Зиги кимна разбиращо. Не разбра защо доктора поръча сироп, обаче му беше все едно. С неговият дългогодишен опит, можеше да пробута уиски дори и като капки за очи. Всичко зависеше от гледната точка и етикета.


ГЛАВА IV

Разтревоженият Жилбер се шматкаше панически в търсене на гордия лечител. Мисълта че Греги вече може да е приготвил чая и по някакъв начин да го е сипал на госпожата, вместо да и вкара тон тротил, го караше да се поти като настъпана жаба. Усещаше как щастливото бъдеще се изплъзва от ръцете му, ако не го намери навреме. След като прерови дори и кошчетата за боклук, на Жилбер му дойде идеята, че може би вече любимата му е в рая и нарежда на свети Петър или да отключи портите или ще го прегази като товарен влак. Окрилен от вятъра на надеждата, той се стрелна към дома, призовавайки добрите духове да се напънат да помагат.
В същият този момент, обекта на терористичните му напъни седеше на следобеден чай с отец О‘Браян. Беше поканила отчето за да му разясни какво мисли за него и неговата църковна дейност. Всъщност, Жилберката бе нахлула в изповедалнята с крясъци и просто го бе събудила и подкарала към дома си с ритници по задника без да му даде и време да протестира. Не че ако имаше такова, щеше да го направи.
- Пасторе, първо бих казала че доста се отклони от библейските книги по време на днешната литургия.
- Да, Госпожо! - говореше несвързано той.
- И миришеше на алкохол – доволно допълни Жилберката.
- Да, Госпожо!
- Господ не би одобрил алкохол по време на проповед „Какво знаеш ти за Бог и любовта му към алкохола“!
- Да, Госпожо!
- Латинският ти е под всякаква критика ! Знаеш ли, че израза „memento mori“, означава дано пукнеш сега, прости ми господи ама......
- Да, Госпожо!
- Ще се срещаме поне 4 пъти в седмицата, никакво пиене, пушене и бръщолевене на безмислици. И всяка сряда и събота ще организираш следобедна почерпка за мен и дамите, така ще преценявам напредъка ти. Ще слушаш и изпълняваш, ако....
На този етап, мозъка на отеца, усетил деликатният полъх на отвъдното премина в режим „ не знам, не чух, не видях“. Спомни си една документалка в която змия фиксира заек преди да го нагълта и петите му изтръпнаха. Не знаеше какво физическо насилие му бе приготвила госпожата, но дори и да го изяде не би се учудил. Отец О‘Браян призова всички светци по азбучен ред с надеждата, че някой изпуснал следобедната дрямка и моткащ се без работа в рая ще чуе неистовите му молитвени крясъци за изпепеляване на дамата с гръм, светкавици или каквото има там под ръка. Дори и некадърно хвърлен камък от горе би бил добре, стига да занесе душата и в ада. За момент изпита леко съжаление към главният шеф-дявол и компания, ама по- добре те, отколкото той. В този момент вратата се отвори с трясък, отецът вече бе минал буквата Ж три пъти, но всяка помощ бе добре дошла.
- Колко пъти съм казвала, че вратата трябва се отваря леко и елегантно, Жилбер! Маниерите на побеснял християнин не са добре приети в този дом – злобно изви очи госпожата по посока на отец О‘Браян.
- Сега излез, затвори и опитай пак. И наблегни на стила, изящно почукване и най вече елегантното отваряне!
Интересно как едно невинно деяние като отваряне на врата, може да породи толкова силни и различни емоции. Госпожа Жилбер тъкмо бе разпънала пастора на кръст и се готвеше да му забива клечки под ноктите и да ги изтръгва един по един, докато не получи своето. Прекъсването на поучителната според нея лекция я караше да се чувства меко казано бясна. Жилбер претърпяваше най голямата си метаморфоза. Преди секунда летеше ведро като гъсок из небесата попявайки местни хитове, но факта че жена му още си развява телесата из земният свят и продължава да безчинства го прасна право между очите. Беше се вкаменил с една ръка на дръжката на врата а с другата сочеше някъде напред. Наелектризираната му от ужаса коса и укорителния му, но примирен поглед към небесата допълваха картината на истинското човешко страдание. Щеше да завърши живота си до някой фонтан, нацвъкан от гълъби и опикаван от скитащи кучета и котки. Пастора от своя страна бе живнал горе-долу, статуята на нещастника до вратата с оцъклени очи му подсказа че става нещо позитивно. По ужаса изписан на лицето му разбра че яростта на госпожата се е стоварила върху клетника като тон арматурен бетон и че той вече не е начело на вечерното меню. Температурата в стаята леко се покачи, слънцето погали побледнелите му бузки и му напомни че не всичко е загубено. Скулптурата му приличаше на осолената жена на Лот при бягството от Содом и Гомор, само дето тя гледала назад. За да поправи историческата грешка пастора реши да извърти главата на клетника на 180 градуса, дори и с риск да я изрони или откачи. В този момент, Жилберката, изнервена до крайност нададе истерични крясъци и призова всички да отстъпят зад вратата и да протренират елегантното затваряне. Жилбер усети как някой извади цялата му нервна система, усука я около бодлива тел, и я натъпка обратно. После закачи два кабела и пусна 380 волта да бродят на воля из приятно осоленото му тяло. Отец О’Браян не искаше да повярва , но гласът на Госпожата разтопи статуята и я върна към скапаният и живот. Беше чел за подобни дела някъде и космите на ушите му настръхнаха от религиозно преклонение. Статуята изведнъж подскочи около метър и се згърчи на земята като сменяща кожата си змия. Отеца с изумление установи, че от кожата изплува розовият дебелан от първият ред в черквата, подмазващият се хамстер.

***
Зиги по принцип не вярваше в чудеса, но когато пастора се материализира на една маса заедно е Жилбер, следвайки последната заповед на госпожата за елегантно оттегляне, реши другата неделя да запали свещичка.
- Поръчките ви, господа?
- За мене вземи каквото имаш на бара, натъпчи го в една купа и го подпали. Без разредители,чадърчета и други подобни гадости. Огнено като в ада на зазоряване. Хамстер ?
- Затоплено мляко с канела моля – изблея немощно Жилбер и огледа обстановката. Госпожата я наричаше Содом и Гомор, но на него му се стори доста приятна. Беше тихо, спокойно и всички погледи бяха вперени в отеца. От очите на хората струеше някаква светлина, но той го прие за напълно нормално. Все пак О‘Браян бе техният духовен водач!
- Мляко с канела? При твоя начин на живот би трябвало да си вече завършен алкохолик със самоубийствени наклонности. Ей друже, донеси му едно от моето.
- Признавам че госпожата е малко крайна ...
- Крайна!? Тя е дяволско изчадие, но изпий си питието и пак ще говорим.
Отец О‘Брян се огледа и събра мислите си. Стръвни погледи се бяха вперили в него, но вече не му пукаше. Трябваше да изгони демоните от тялото на този женски Херкулес и да намери душевен мир и покой. Това и подкрепата на няколко питиета в едно, му дадоха неподозирани сили. От плахата кошута преди часове се превърна в Самсон, който всял ужас сред филистимците. Нямаше я само Далила, но кучката го бе предала и отеца реши че това го устройва за момента.
- Който ме гледа ще го отлъча от църквата – пргърмя гласът му и разтресе чашите на бара – после ще му избода очите и ще си направя броеница – поувлече се отчето, но пък му беше супер яко да издевателства над порочното си стадо
- Ти, раздай по още едно на мене и на Хамстера и помни, че ти черпиш - отсече дребният Самсон.
Обстановката в „Дебелата Грета“ поразително напомни на Зиги времето на инквизицията и края на Форд Първи, затова подви опашка и изпълни безропотно поръчката, шепнейки на попарените си клиенти „Не го гледайте за бога, и да оправим сметката за всеки случай“.
Войнственият пастор повлече за яката нокаутирания от коктейла и живота Жилбер навън за сладка приказка и допълнителна порция самоуважение, без да бъдат притеснявани.
- И така Хамстер, разкажи ми за чудовището което оглеждаш във вас.
- Прости ми отче че съгреших ....
- Стига глупости, за твоите грехове изобщо не ми дреме пък и не вярвам да си направил кой знае какво. Всичко ти е забранено, така че не ми губи времето.
- Разкашканият мозък на Жилбер бе оставил в действие само първо сигналната система, пастор - изповед и госпожата - Греги.
- Не се тревожи достопочтени ми пасторе, взел съм бомбастични мерки за неутрализиране на заплахата. Наел съм най добрия в занаята, Светия грал в преобразуването на нещо в нищо. Ще изпрати послание на всички огнегълтачки по земята та да видят кво ги чака – захили се гадно Жилбер.
- Пий, Хамстер и ми разкажи за този модерен Пърсивал и страстта му към метафизиката.
Отец О‘Брян бе дълбоко разочарован, че някой друг се бе заел с укротяването на демоните в тази конеподобна принцеса на мрака.
- Не се казва Пърсивал и не работи във метафабрика – уточни услужливо Жилбер – казва се Греги и нямам и най малка представа с какво се занимава, съсед ми е. Всъщност първо го помолих да приготви успокоителен чай на Госпожата но после реших че тон динамит би подействал по добре. Но още не съм го намерил за да променя поръчката – почти се разплака Жилбер и склони глава на рамото на отеца, впи в него поглед на пияна крава и прошепна – Отче, нали ще ми помогнеш?
Пасторът беше виждал Греги чат-пат на неделните литургии и не бе никак впечатлен.
- Добре, неспособни да взривиш жена си приятелю, да намерим този модерен Мефистофел преди да е нарушил всичките тринадесет Божи заповеди.
- Десетте Божи заповеди сигурно имаш пред вид.
- Ти да не си Моисей? Искаш ли да намерим начинаещият бомбаджия или не?
- Да побързаме, преди да е нарушил тринайсетата заповед, отче!


ГЛАВА VI

Греги седеше на един крайъгълен камък до реката потънал в размишления. След като видя госпожата в църквата му стана ясно, че дори и камион чай няма да успокои тази побесняла хитлерка. Според него, коктейл от няколко вида отрови и щипка бъз би свършило по добра работа. Но клиента си е клиент и Греги се опита да се концентрира върху поръчката на червенобузестият дебелак. Беше прочел цялата литература по въпроса включително и няколко египетски апокрифа за мумификацията. Но всичко или лекуваше или убиваше или пращаше в лудницата. Би му било по лесно да я препарира със загадачна усмивка на лицето, отколкото да успокои този невротичен представител на другата раса. Освен това Жилбер не му се струваше кой знае какъв хуманист пък и едва ли е участвал на фестивала в Удсток, така че нямаше да е проблем да го убеди да промени поръчката. Доволен от себе си Греги тегли шут на един камък и тръгна да намери малкият дундю, за да му промие канчето. Рано или късно, Жилбер щеше да се прибере, за да слугува на нервачката и така реши да се закотви пред тях.
След няколко часа отегчително клечене на една пейка, от ъгъла се появиха две фигури който се стрелкаха от единият край на пътя към другия като лястовици на валерианова диета. На всичко отгоре пееха явно за кураж, химни от руското революционно движение. Разпознал хвъркатите, Греги светкавично смени стратегията.
- Здрасти отче и на тебе Жилбер? Какво става?
- Здрасти благочестиви ми съседе, тъкмо тебе търсихме. Нали?
- Той не е Мефистофоло-подобен, Хамстер - както винаги коктейлите в пастора го караха да вижда нещата в по-добрата им светлина - Готино чадо божие е, не може да е нашият човек. Ей пич – повиши глас и изблещи очи пастора към Греги - да си чувал за някой, който прави чаени бомби за прогонване на зли демони? Екзорсист с терористични наклонности ни трябва, друже!
Греги реши, че най-добре ще обработи Жилбер в тях, а бръщолевенето на отеца не му пречеше ни най-малко.
- Жилбер, защо не влезете за по едно малко ?
Кукнал на единия край на дивана, Жилбер гледаше втренчено домакина и се чудеше как да подхване деликатната тема за възнесението на госпожата в по-добрия свят. Омекналият му от коктейлите мозък накрая реши, че единственото по възможностите му в този момент е да си придаде многострадален и отчаян вид и да чака отсрещната страна да го попита какво му е.
Греги, от своя страна имаше горе-долу същия проблем – дебеланкото се бе облещил срещу него с надежда чаят да е готов, поръчката изпълнена, а госпожата да се е превърнала в учтива домашна прислужница на половин работен ден. А той още не бе направил нищо!
Докато прехвърляше разни варианти наум, Греги с ужас видя как физиономията на опонента му се сгърчи , косата му щръкна , ушите му клепнаха а очите му добиха размера и цвета на добре узряла диня. Само веднъж беше виждал нещо подобно, преди години, когато леля му измъкна кокала от устата на Матилда, нейния смотан хибрид между немска овчарка и пудел, за да го замени с оризови кракерси, тъй като последната страдаше от наднормено тегло и висок холестерол .
Превъплъщението на Хамстера навя носталгични спомени на пастора. Бяха го изритали от курса по екзорсизъм в колежа напълно незаслужено. Новаторският му подход не бе оценен по достойнство, но все пак нещо му беше останало и реши да се пробва:
- *Плам, пламти! Котел, бълбукай! Адска смес, мехури пукай! Змейска люспа, вълчи зъб……
( Щекспир , Макбет , 4 сцена,1 действие )
Поглеждайки клетника пред себе си не видя кой знае каква промяна и това доста го учуди . Отдаваше го само на липсата на света вода под ръка тъй като молитвата беше бетон, измислена от три вещици по поръчка на един тип от средните векове и бе сигурен, че работи.
- Попе, не е ли по добре една Аве Мария? Добрата стара Аве Мария, Мария, мария .... – Греги зацикли на едно място, думата Мария му напомняше нещо, но не можеше да се концентрира от оцъкленото зеленооко чудовище и бълбукащия адска смес отец . Властно призова всички да млъкнат, скръсти ръце на гърба и се стрелна напред назад, почти без да докосва земята. Длъгнестата му прегърбена фигура и огряно от слънце лице напомни на Жилбер кой е Спасителя и кой за какво се бори. Отдъхна си и прибра многострадалната си физиономия в склада.
Походката на домакина докарваше мигрена на пастора, но пък той бе доволен, че молитвата действаше и Хамстера бе приел обичайно тъпата си физиономия. Изведнъж Греги спря да се лястовичи, погледна пастора право в очите и зададе въпроса за милион долара:
- Преподобни, трябва ни отнякъде едно латино! Да познаваш някого?
- Не, но знам един който се прави на такъв.

***
Хосе се беше опънал на един хамак и мрачно слушаше евтина чалга. Беше надул уредбата до дупка и вече му се повръщаше от жанра, но трябваше да пази репутация. Наследил от майка си магазин за типични латино-американски стоки, които всъщност бяха китайски, Хосе ненавиждаше всичките тия шарении, който продаваше – пончос, шапки, килими, дрънкала и какво ли не.
Но няма как, трябва да се яде и Хосе приемаше философски тъмната страна на живота:
„ Мечти по залез
студена нощ
изгоряха в нищото...“
Пуснал поредната си хайку-бомба, нагласи миниатюрните слушалките и пусна 5-та симфония на Бетовен, за да заглуши виещите крясъци на пресипналата латино-певица в главата си, когато видя няколко фигури да се насочват към вратата.
Хосе наложи мазната си продаваческа усмивка и отвори.
- Добре дошли в скромният ми магазин господа, какво трябва аз насреща? Пончо от сибирска лама, панамена шапка от Панама, килим от юта от Юта, какво мога да помогна? – Добродушно се ухили Хосе, развеселен от селяшкият си акцент, номера винаги минаваше, клиентите се чувстваха от висшата класа и снизходително купуваха напълно излишни неща на тройна цена – Не!!!
Всъщност Греги се бе сетил защо думата „мария“ се бе загнездила в ума му и какво общо имаше с проблемите на Жилбер. Някъде в далечното, забулено от спиртни отвари минало, бе чел за някой си Хосе Мария Гуаделупе и Монтаньo, който бил получил около 17 век разрешително да прави и продава алкохол от никому ненужни треви и растения в Южна Америка. Струваше му се непосилна задача за всеки титан на мисълта , но от друга страна когато на човек му се пие какви ли не ги върши . Та щом този тип още през 17 век е правил алкохол от всеки представител на флората, явно това сега вече е национален спорт с квалификации и всичко останало. Не помнеше как се казваше точно огнената вода, но беше сигурен, че Жилберката ще я оцени по достойнство. А това, че и този латино на пастора се казва Хосе ... си беше триумф на логиката и здравия разум!
Последният вече беше опитал всички долни търговски похвати да продаде нещо на вперилите в него поглед клиенти, чудейки се дали да не пусне в ход малко развален испански и рев за болната си майка, когато Отец О‘Брян му заби нож в гърба, или поне така го усети:
- Сине мой, дошли сме да опитаме от домашната ти мария или както там му викате сега. Раздай по една и господ ще те благослови, ако е добра!
Синът негов се олюля от полученият незаконен удар и се опита да отвърне подобаващо, но когато Греги го погледна озверено разбра, че всичко е свършено и се предаде. Покани клиентите си вътре, извини се и се оттегли. Появи се след минута, облечен в тъмно сив костюм от мелон и покани гостите на масата.
- Господа, да ви предложа чаша чай? Кейк? И най важното, откъде разбрахте?
- Съвършенството на ума и много научна работа, нещастни ми приятелю – Греги се наду като паун пред паунка.
- Аз не разбрах точно какво стана, но няма значение – изблея Жилбер – важното е да се получи.
- Помни, че там горе има един, който винаги те гледа – не остана длъжен отеца – така че върви с мир да донесеш най-старата реколта мария която ти се намира.
Хосе реши че не всичко е загубено , ще продължи с преговорите след планираната дегустацията и толкова елегантно затвори вратата съгласно изискванията на Госпожата, че Жилбер позеня от завист, измърмори нещо, вероятно гадно и заби нос в чая както всички останали.


ГЛАВА VII

Слънцето продължаваше да огрява жизнерадостно Дебелата Грета, без да подозира, че след посещението на пастора и другият син божий, температурата вътре беше паднала под нулата. Зиги се бе подпрял на бара и размишляваше за странният ефект на алкохола върху отеца. Последният път се бе превърнал в похотлива, накъркана танцьорка от Мулен Руж, играеща кан-кан върху бара, докато сега приличаше повече на оня с резачката от Монголия, за който споменаваше доктора. Разбрал, че е загубил битката, нашият модерен Наполеон реши да прегрупира силите и смени стратегията, за да спечели войната:
- Господа, подценихме ситуацията! Пастора ни дойде на крака, обаче нещо се обърка. Някакви идеи?
За групата набедени съзаклятници нещата бяха повече от ясни и председателя на Анонимните ветерани от войната, като човек изминал дълъг път по разбричканата магистрала на живота реши да обобщи:
- Не знам дали си обърнал внимание, но пастора се закани да ни отлъчи от църквата. За да съм по ясен, представи си как влизаме за литургия идната неделя и изведнъж се чува пронизителен писък откъм олтара, призоваващ всички обречени на адски мъки на тоя и другия свят да напуснат веднага. Мислиш ли, че отредената ми от Господ спътница ще ми се усмихне нежно, ще се извини че трябва да ме остави сам и ще ме помоли да я изчакам в „Дебелата Грета” с бира в ръка, докато свърши литургията?
Въпросът беше риторичен, но побледнелите лица и разтрепераните ръце на клетниците даваха ясна представа какво ще последва. За да бъде разбран напълно , Анонимният стана и се насочи към Зиги, заби костелив пръст в носа му и бавно и злокобно продължи:
- Ти .... сега се прибираш и ще стойш там докато Аз не се върна! Защото Аз ще се върна и още как - навря по дълбоко пръста си шефа, изблещи безумни очи към Зиги и нададе сатанински смях – ще си платиш един път завинагиии!!!
Два прозореца се треснаха по някъква причина и изкараха ангелите на останалите без дъх представители на силният пол.
- Жена ми ..... е способна да изтрие усмивката на Мона Лиза минавайки покрай нея и да накара папата да се самоотлъчи от църквата само с повдигане на веждите – услужливо уточни Анонимният шеф – и докато сме на темата, ще ти кажа че единствено нещо за което ще мисли по време на тази литургия са думите на отеца „обречени на адски мъки на тоя свят“. Ще се разрови дълбоко в спомените си, за да изцеди и най-малката подробност от това, как майка и е разказала играта на нещастника до нея и ще го издигне на друго ниво като включи похвати, неизползвани от древни времена.
- И най страшното – прошепна Анонимния – ще научи и другите жени!
Само две мухи, опитващи се весело да се удавят в чаша джин тоник нарушаваха гробовната тишина.
- Моята, едва ли има какво да научи - отрони най-сетне един трепетлив рибар – специалистка е в разпитите и изтръгването на желаните от нея показания.
- А моята - в изкуството на разпъването на кръст, ако изпуснеш следобедният чай!
- Моята пък може да те разпъне и на половин кръст – гордо заяви друг ветеран.
- А може ли докато си на четвърт кръста да ти забива клечки под ноктите – отвърна на удара рибарият.
- Освен всичко това, моята гълта огън и плюе жупел, а твоята не може!
- Моята пък ... !!!
Духовете се разгорещиха и вече прехвърчаха искри на лична основа когато един въпрос полетя във въздуха и запуши устата на надпреварящите се за годишната награда „Най-злата е моята“.
Доктор Би развълнувано наблюдаваше цялата драма. Всичко това доказваше колко е бил прав относно пътя който бе поел, избягвайки панически другият пол и техните брачни въжделения. Отървал се от обричането на вечни мъки и горене в ада, Би реши, че е направил последната крачка към съвършенството. И като такъв, беше направил анализ на ситуацията, открил всички грешки и предвидил предстоящите ходове с дни напред. Не му оставаше нищо друго, освен да вземе командването в своите съвършени ръце.
- Зиги , знаеш ли че ти си виновен за всичко това?
Двете мухи който в момента се опитваха панически да избягат, решиха че вече може да продължат с давенето. Тишината бе наситена с някакво странно напрежение и Зиги колебливо се усмихна. Не му стигна куража да зададе логичния въпрос, само сви гузно рамена и погледна Би с влажен въпросителен поглед.
- Какъв коктейл сервира на пастора? – зададе привидно невинен въпрос доктора.
- Ами... поиска нещо по силничко ...
- Не мрънкай, дай фактите!
- Малко текила, ром ... разбира се и малко водка. А, допълних и с Бохемски абсент. Това е, нищо сложно, нищо страшно!
- Само това? Това било господа? – обърна се към кацналите по масите бледи съдебни заседатели съвършеният и започна обвинителна си реч – Ти , с цялото си безумие, си му дал мъжки коктейл!!! Което го е го е накарало да се държи по мъжки, да удря по масата и да се надува като Господ Бог. Това, уважаеми господа е непростимо, недопустимо в нашият случай! Ако този тука, не искам даже да му произнеса името – презрително посочи с ръка доктора – бе проявил мъдрост да поднесе на нашия ... поп, нещо по-цветно, по-шармантно и опияняващо, нещо по-деликатно, ... да видиме... малко джин или малко водка, някоя и друга маслина, сок от нар и доливаме с джинджифилова бира – отплесна се Би, премрежи очи и зашава с пръсти - малко коняк, ром, сок от лайм и шипка захарен сироп ... Но – яхна отново коня модерният Цицерон – ако този нещастник беше поднесъл на попа женска напитка , щеше да го превърне в жена или нещо подобно и да го накара да се държи по женски и нямаше да се стигне до тук!
- Стани Зигмунд Форд, обвинявам те в осигуряване на средства и подбудителство за отлъчване от църквата на тука присъстващите съдебни заседатели! Присъдата ще бъде изпълнена на разсъмване. Закривам делото! Всички са свободни!
Добрият доктор се тръшна на една маса доволен от себе си, не мислеше че някой може да се сравнява с неговата реторика или логичната му мисъл, а аргументите му - изчистени до последният детайл. Усети леко изсъхване в областта на езика, но реши че е нормално предвид ораторската му дарба.
- Зиги, приятелю, донеси по едно коктейлче, че ми е пресъхнало гърлото!
- Като за мъж или като за жена докторе?


ГЛАВА VIII

Хосе седеше в будоара си и наблюдаваше през тайният прозорец тримата изнудвачи. Облечен по последна мода, продавача на латино- дрънкулките си отвори една бутилка вино, остави я да подиша и се замисли:
„Шато Марго, реколта 1968, ароматен букет, впечатляваща структура с лек дъх на гора, на опушено. Невероятно вино с дълъг завършек, което гали небцето като добре обучена любовница. Господи, годината е била изключително добра, родиха се толкова велики хора включително и аз! Определено съм доволен от живота , а тия тримата .... не са проблем“.
Наля си чаша от виното, усили микрофона и се заслуша в дебатите от съседната стая.

- Този чай има вкус на добре изсушен плевел с дъх на бор и огън, долавям и деликатен аромат на скунс, земен аромат. Така мирише жена ми – изхили се глуповато Греги – Липсва ми пияната дърта кранта!
„Сяра, изгоряла сяра. Като в средновековна църква от 12 век и половина. Какво не бих дал да съм там с паството си , ще отлъча всички от църквата и после ще ги долъча един по един. Ще ходят на колене и ще се молят да им простя греховете, ама нямааа! Ще ги бичувам, ще ги горя на клада, ще си отмъстя за всичко! Обаче, мацката от първият ред със сините очи не е никак зле, породиста красавица с характер, как ме гледа само .... „ – размечта се пастора.
Ж1 извъртял огнено червени очи към тавана, маршируваше из стаята по ритъма на японски бойни барабани, който Ж2 налагаше с цяла си сила в главата му и призоваваше към крайни мерки. Кроткият любител на риболова Ж3, с изненада установи, че да хвърля тротил в реката е много по-забавно и по-резултатно, отколкото да клечи като изтърван с въдица в ръка и да чака божията ръка да му закачи нещо.
- Ние , Жилбер, ще приемем закон за поклонение пред господаря и повелителя, не можем да позволяваме да бъдем третирани по този начин - прогърмя гласът му, а използването на кралското „Ние“ и изящният словоред го издигнаха да друго ниво – От днес, Ние Жилбер Първи сме ерген! Точка по въпроса и запетайка.
Внимателно дозирания чай на Хосе и кейк беше достигнал апогея си и последният реши че може да се появи. Отвори обикновена бутилка Бордо и влезе с бодра стъпка да поднови преговорите.
- Едва не Ни накарахте да чакам – презрително го изгледа Жилбер, подпрял се на един шкаф за сигурност. Ефектът на чая беше взел да отминава, но се бе вкопчил в новото си Ние със зъби и нокти – Къде ни е Марията?
- Да сине мой, къде е обещаното – отеца още се рееше между този и оня свят, но вече бе способен да зададе елементарен въпрос.
Греги се опитваше да проумее какво се е случило и как така дъртата му е липсвала до такава степен, че да се олигави целия. Все още изпитваше лек копнеж по нея, но се опитваше с всичка сила да го задуши.
- Господа, вече опитахте. Чаят и кейкът бяха от нея, но какво ще кажете за качеството, за вкуса, за аромата? Ако Наполеон беше пил от този чай, би решил битката при Ватерло в един двубой по менует с херцога на Уелингтън, Хитлер би останал кротък християнин, а Ленин би прескочил комунизма и би заложил направо на демокрацията!
- Така че господа , да се договорим като джентълмени.
Тримата съзаклятници не бяха разбрали нищо от думите на Хосе, но собственият им опит говореше много. Само Греги имаше някои забележки относно ревливото си изживяване.
- Има ли някакъв начин, влиянието на този чай да се тунингова? Имам предвид ефекта да не е толкова ... сантиментален?
- Разбира се, може да се намали или увеличи концентрацията на продукта и всичко ще е наред – не се срамуваше долно да лъже Хосе - Може даже да се сложи в сладолед, палачинки или в църковно вино за причастие. Но най доброто е следобедният чай с кейк.
По светналите очи на Жилбер и пастора разбра че нещата вече са опечени и отвори бутилката вино.
- Добре, Хосе, ще поръчаме като за начало един тон чай – отсече отеца, а Жилбер кимна все още леко надменно.
- Господа, аз няма да ви правя чай, ще ви го продам в сух вид, както всеки друг насипен продукт .
- Продадеш ли каза? Но сине мой, тук сме за да свършим богоугодни дела, а не да въртим търговия!
- Добре, 10 % отстъпка.
- За мен е на живот и смърт – изблея Жилбер, върнал вече обичайното си овче състояние.
- 20 % отстъпка и нито цент по малко!
- 50% отстъпка или го даваш гратис – Греги не бе точно сигурен дали го иска, пак и да дава пари ...
Хосе си придаде съкрушен вид на изгонена от хралупата си катеричка и кимна отчаяно
- Добре , 50% да е – всъщност досега не бе продавал и нямаше на идея колко може да струва домашният му чай, така че винаги бе на печалба - Да пием за сделката!
- Да не е от марийното вино бе, Хосе? – уплашено попита Греги, все пак трябваше и да се прибере после.
- Не, разбира се, но след като сключихме сделката, бих искал да попитам дали чая е за лично ползване?
- Не е за мене, а за жената – изплака Жилбер – поне малко да ме остави на мира!
- Мисля да почерпя няколко овце от паството ми – пастора вече правеше списък наум, но реши да добави и застраховка – да разберат по добре божията воля, само за това го правя.
- Аз искам само да лекувам другите – на Греги му бе все едно дали ще лекува с чая или ще лекува последствията от него. Стигаше му някой да се разболее.
Грандиозната идея която се заформяше в главата на Хосе, все едно дърво, трясна между очите и го подкани да се размърда.
- Господа, по-късно ще ви предложа нещо грандиозно!


ГЛАВА IX

Госпожата се бе разположила около кръглата маса в очакване на прехваления от мъжът и чай. Доста разочарована от факта, че Жилбер бе успял да изпълни поръчката, беше наточила яко брадвата, готова да я пусне в действие при най малката издънка от страна на любимият човек. Стоманено-сините и очи бълваха огън и жупел, както би се изразил един от ветераните, а ръцете и потрепваха в очакване да забие нокти в плячката.
В кухнята, Жилбер и отец О-Браян, подкрепили се с няколко чаши чай и кило кексчета, забъркваха напитката, а Греги печеше домашният кекс. Бяха изкарали ускорен курс при Хосе и сега трудът се изплащаше.
Всъщност отеца правеше чая, а Жилбер само гледаше високомерно.
Пастора надникна в другата стая, красавицата от първият ред нежно се бе загледала в небесата, небесно сините и очи огряваха стаята с божествено сияние и стоплиха църковното му сърце.
- Жилбер , можем да сервираме! Греги, приятелю, извади кекса да го нарежем във формата на сърчица, да зарадваме нашата дама - изчурулика О‘Браян, зае първа позиция и изпълни едно доста ловко Ешапе, последвано от две елегантни според него Па де труа.
Според Жилбер поведението на отеца приличаше повече на гъска улучена в задника от сноп сачми, отколкото на нещо в стил Баришников, но беше под достойнството му да коментира.
- Пасторе, подготви чая! Греги, ти поемаш кексчетата! Ние водим парада!
Рязкото отваряне на вратата завари госпожата неподготвена, и без това опънатите и нерви призоваваха към изтезания и неща за който бе само чела но още не пр