автор: Kiki_Niki

Когато тъжно бе ми, пишех стих.
Затварях се със мислите си само.
Простен ли бях, аз също ли простих?
Ще мога ли да почна отначало?

Научих ли урока си в живота?
Отличник бях във клас, но не и тук.
Раздавах се изцяло и с охота...
Дали Съдбата прави ми напук?

Дали пък тя, Съдбата, не помага,
насочвайки ме в правилния път
и трябва ли от нея да се бяга?
Въпроси много, отговори - кът!

И ето ме, отново пиша стих.
След чаша вино, мислите са ясни,
главата не бучи, гласът е тих
и гласните превръщат се в съгласни.

Когато ми е тъжно, пиша стих...
Оставам с мислите си само
за Музата, която преоткрих.
Бе паднала – предложих рамо

и част от своето сърце. Уви,
не цялото, а исках… Нямах право.
Животът тъй понякога върви…
Едва ли аз ще кажа утре: „Браво!

Постъпих правилно!“ Днес пиша стих
и тъжно ми е, да и ме боли,
но сякаш чувам глас, далечен, тих:
“Щастлива е, макар и с друг.” Дали?

Днес пиша стих, но може би последен.
За всичко трябва Муза и Любов.
От сладката шира, налята есен,
не става вино само с благослов.

И глътката, за Музата отпита,
за старата любов - горчи сама.
След чаша вино, споменът долита,
оглежда се и вижда празнота.

А някъде купонът продължава
и "You and I" на Scorpions звучи,
едно момиче страстно се отдава,
блестят без сълзи влюбени очи.

"In vino veritas", но не, не мисля -
не там е тя, а само в любовта…
Щом имаш я, животът се осмисля,
а с виното разпалва се страстта.