Его, роди се то едного в едно малко градче,
малко момче, с бузи румени и нежни,
със сладко личице и очички пъстри,
гласче медено и неповторимо, хубост чудна!
На майка младолика прилича,
остри черти на татка има,
и ухилени бузи с невинност има!
Шета той, пъргав и дребен из
пътеки и ливади, с поглед орлов
и дебели ръчички като на борбен
варварин, с мила усмивка и скрита
мощ, малкият герой гледа и се киска
на чудната родина дето той се намира!
Мина време, доста време откакто се
яви младото момче, вече време беше,
време за подвизи и препятствия,
за слънце славно да огрее над света,
да стане читава негова глава, да бъде
мъжка и силна като прадеди предишни,
да бъде укор към лъжи безверни, да учи
и да мъдрее, да стане стихия от стихии
в боя, за да няма равен, да стане МЪЖ!
И отиде то, малкото да учи и мъдрее,
с помощта на технология нова, в новия
свят, да ходи на училище и любопиства
в тази нова визия на този нов живот!
Ала грозна е тя, реалността, нечиста и
безпошадна към никой, пари да и дадеш,
с пари ще те зарови, сърце да пазиш,
без сърце ще останеш, лъч да станеш,
дебела и грозна сянка бди над тебе за
вечни времена, смисъл да търсиш,
луд и побъркан ще станеш, мил да
да бъдеш, с нокти мръсни ще те
заколят, няма спасение без твърдо
решение, саможертва тежка трябва
за това пагубно съществуване наречено:
„Живот, живей!Живот живея аз!Ха, ха, ха!“
Черна участ връхлетя младото момче,
черна чернилка, катранена, подла,
с маска покрита, пратена от ближния,
връхлетя негова глава, а той ,малък и
неук, слушаше и приемаше всичко без
за миг да се замисли... И негова душа,
младата в беда, бавно-бавно чернееше
без той самия да разбере, само мозъка,
главния надзорник над тази участ само
можеше да изпраща по нечия инстинкна
тревога, която всеки път бе гасена от
всезнаещите се и тези с великата мощ,
младото момче, славният бъдещ герой,
захвърлен и ритан от „мъдреците“ подли,
изгасиха тези негови слънчеви лъчи, за да
хванат тази негова душа, душата на мъжа,
душата на света, затворихая тя в една тъмна
страна, в ъгъла на мръсна килия, нечиста и
смърдлива, мрачна без прозорче и вратичка,
да бъде надалеч от душата, чието бъдеще бива
мислено от други, които биват по-прави и дето
знаят как трябва да порасне, как да бъде „мъж“.
И ето че лъча, гаснеше вместо да растеше,
зората, която беше преопределена, либето
което един ден щеше да хареса, мозъка, който
трябваше да изгради, тялото-храм, което той
щеще да сътвори, идеите-звезди, които той
можеше да придобие, славния герой, който
той трябаше да стане, всичко му бе отнето
само за това, че той е опасност за онази тъпа,
клета, прогнила, стара, необразована, слаба,
и непоносимо същестуване на онези тъпи
същества, които ги мързи и ги „боли“ да
вършат всякакви неща понеже всичко на
тази земя бе подвиг, его на не може да отиде
до магазина без да се оплаче, мрънка че онази
или онзи все му криви от идеали, а ТО, игнориращо
всяка негова мисъл, която крещи: „Почни да работиш
ти!“, взима хапчета, бири, антибиотици, ленти,
захар, и какво ли още не само и само да отслаби
тази негова тревога, че трябва да промени своя
походка към тази голяма игра наречена живот.
Само и само да предпази себе си, тези зли
създания, закриха тази наша природа, за да
има изгода за тяхната проклета порода,
объркват всеки дето видят, убиват всеки
дето се противопостави с думи големи,
викат че е грешен, побъркан или направо
го обвиняват понеже гледа различно,
но мисля вече да спра, защото предполагам,
че ще оскверня тази „тайна“ информация,
която може само да се разбере чрез това
кодирано писание, което може би един
слънчев ден ще стигне и до тези, които
са държани в онази тъмна пещера, където
всяка окована душа, ще има поне избора да види лъча,
лъча на истината-грозна, истината-гадна, но
поне ще знае, че той има начин за победа,
начин за идея, начин за хубавият живот!
Младото момче завърши.
Минаха вече дванайсет години,
две десетилетия минаха от както
младото момче бе все още той,
млад герой, без душа и поход,
славен герой без другари и сила,
малкото момче непораснало дори
и за миг, единствена негова промяна бе,
че има либе, което не обича, либе, което
само слуша, майка, която го дондурка,
хора, които му се смеят, колеги, които
му съчустват и той, объркан и недъгав,
чуди се, вайка се, хленчи и мързелува
по цели дни и нощи, не знае какво става,
вика: „Аз ли сгреших вселено небясна в
твойте указания? Какво сторих, че съм
така клет от всеки? Къде сгреших! Кой
трябва да помоля? Кой трябва да попитам?
От кой трябва да се уча? Кажи ми ти, славни
боже! Какъв грях сторих! Моля те, дай прошка
на тази клета душа, нали си бил мил и равен за
наши права? Радвам се от сърце, че ми дари твой
дар небесен, всеки ден гледам да помогна на нея,
да улесня нещата, тя все недоволна и пъшка, но
разбирам, че трудно е! Дай ми сила, боже!“
Де да можеше да има такива неща в този простичък
свят, чудеса и велики дела по цялата страна щяха да
се случват, а той щеше да стане дякон, прекрасен,
на слънце жълто, огнено и ведро,на слънце, блажно
и красиво, утопия да кажеш с една проста дума.
Камбаните вече са глухи, знанията вече уж чути,
хората са вече експерти след експерти, а младите
губят с всяка изминала година всякаква капка
наука понеже всичко било сложно и гадно, а те
клетите създания, учени от промити мозъки,
които дори те не знаят, че са промити, дават
техни знания и навици, които ги объркват и
отслабват, душа развалят без да осъзнават, но
нали – за добро е то нали? Гибел лоша виси над
техни глави, облаци мрачни се задават, гарвани
и свраки черни се подават, буря лоша наближава.
Един тъмен ден, недораслия мъж, мрачният герой,
без посока и верига на кръка се разхожда из града,
за да добие знания, да направи лекарство за своя
глава, ала попъти си вижда друга черна гледка,
която присвива неговото мъничко сърчице – либето,
либето дето слуша тъй верно се въртеше с чужд,
чужд, който я караше да се усмихва и киска както
той в негови младини, но той реши да не отиде да
се не издаде, че ги вижда, негово сърце се присви
не от болка към нея, а от това, че подтиска нещо,
нещо, което от много време бе в него, нещо глухо,
нямо, но се усещаше лъхала му, леко, малко и вече
старо... Късно бе за тази беда. Той вече знаеше какво
е това, но не можеше да изрече със свои гърди детски,
гърди, които са били едни и същи две десетилетия,
скоро ще с тават три, а той, пълен с гняв и омраза,
не знаейки какво да прави с този гняв можеше само едно...
Лека-полека мрачния герой, сивата душа, бавно-бавно
започна да изпуска своята тиха молитва, как той ще
нареже тирари грозен, който му е сторил всичко това,
което преживява досега, без да знае, че това е той -
клетника, косвена жертва на тази сложна схема живот.