Привет, Anonymous » Регистрация » Вход

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: liddanna
Днес: 0
Вчера: 0
Общо: 14003

Онлайн са:
Анонимни: 435
ХуЛитери: 0
Всичко: 435

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Юли 2022 »»

П В С Ч П С Н
        123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Съвет на сайта:
5 съветници

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаЗачатие
раздел: Разкази
автор: svdonchev

- Видях го!- извика Паулина - Видях го..мъж скочи от моста!- повтори и посочи нататък с крехка, бяла ръка. С другата придържаше капела върху главата си, защото днес вятъра покрай реката бе твърде силен. Мъжът до нея, Матей, сега се наслаждаваше на шията и на кичурите й коса, руси и тънки като паяжини.
Харесвашe белите й зъби, а тя така непохватно ги оцветяваше с червило, когато бързаше да се разкраси. Вече няколко пъти този следобед, той си бе представил колко е хладна и гладка кожата й под роклята, макар да недоумяваше що за жена ще реши да се облече така официално за една банална разходка покрай реката. Прииска му се да я целуне, дори се наведе към нея, но тя не го приласка. Вместо това се навдигна на пръсти, а той видя дантелените й чорапки да белеят под роклята и кротко преглътна. Сега тя приличаше на жена, която е видяла любим човек в далечината и иска да го повика. Матей също погледна отвъд тръстиките в пълна апатия. Видя двама рибари в гумена лодка. Тя се поклащаше, а те смешно пазеха равновесие в нея. Там, до самия мост багери бяха вадили пясък през пролетта и сега водата тъмнееше като непрогледен дом на големите риби. Неочаквано на повърхността се белнаха две ръце, сякаш вдигнати над главата като за молитва. След тях се появи цветно парче плат, но само след миг всичко потъна отнесено от водата. Падналия човек се бореше да изплува, но течението го повличаше отново. Рибарите в лодката също го бяха видели и вече гребяха към него. Паулина не се примири. Вдигна роклята и се затича надолу по стълбите към коритото на реката. Матей я загледа как се отдалечава от него нисичка и изящна като бижу. После се стресна и хукна след нея. Знаеше, че ще й направи добро впечатление, ако се съблича докато бяга по брега. Поддържан мъж и отличен плувец той скочи в изящна дъга там където свършваха крайбрежните коренаци и заплува ритмичен като машина. Премина напряко, покрай чакълест остров, а тя виждаше от мястото си на брега, как удавника се появява с тревожно лице и водорасли по главата, пляска в опит да се улови за нещо и потъва отново. Все пак течението го отведе при плитчина, в този миг Матей го прегърна със силната си ръка и го изведе на брега. Рибарите се върнаха с лениво гребане към мястото си под моста. Паулина притича, още държеше шапката си с ръка върху главата, а по роклята й бяха полепнали бодили.
Мъжът дишаше тежко. Беше с гъста, прошарена коса и с тъмни кръгове под очите, а по брадата му светеха пясъчинки. Погледна към хората с гузен поглед, вместо извинение. Не изказа благодарност за спасението си, по- скоро се оправда за неудобството, което бе създал.
-Наведох се да погледна за някоя риба!- каза с кротък глас, така нетипичен за вълнението, което скоро бе преживял – А то....за малко нещастие да се случи?!
Матей го погледна с нехайство а Паулина се бе навела над него и го изучаваше със съчувствие.
-Ще бъде добре да ви придружим, където и да отивате!-каза твърдо тя.
Човекът се закашля, явно бе погълнал много вода при борбата си с реката.
-Аз живея далеч...в друг град живея!- каза тихо и отново погледна там, където бе паднал така нелепо от моста. Сега вятъра бе утихнал, слънцето се снишаваше и скоро щеше да заблести във водите, настъпваха приятните, летни часове преди комарите и топлия мрак.
Паулина се изправи и каза с глас, който не търпи възражение:
-Тогава ще дойдете да си починете у дома...не можем да ви пуснем да си ходите с мокрите дрехи на гърба!
Той тръгна послушен след тях, приличаше на прегрешило дете, което се покайва. По- късно пред чашата капучино в дома на Паулина, той сподели:
-Твърде съм непохватен напоследък...преди две седмици се подхлъзнах на перона на гарата и добре, че случаен човек ме хвана в последния момент под мищниците, замалко да попадна под влака!
Сега се виждаше, че потника му е скъсан. При борбата с реката бе загубил колана на панталоните си и те висяха върху него като чувал. Въпреки окаяния си вид мъжа будеше уважение. Имаше поддържани ръце и всеки дребен жест у него показваше изтънчени маниери.
-Имате ли семейство?- попита Паулина.
-Имам!-оживи се мъжът –Всичко си имам!
-Значи жена Ви вече се тревожи за вас?-предположи тя, а той наведе глава и погледна хубавите си ръце.
-Сега, по време на бременността, тя е доста сприхава!-отговори той.
Матей го погледна като натрапник. Бе плувал заради него в мътната река, без да получи никаква благодарност и сега този кротък наглед чудак отнемаше вниманието на Паулина.
-Само като си помисли човек, къде можеше да бъдеш сега?!- отбеляза Матей, а Паулина го погледна с негодувание. След няколкото срещи с него вече бе сигурна, че е повърхностен, лекомислен и твърде настоятелен в опитите си да я прегръща. Погледна и към мъжа. Бе готова да се закълне, че го видя с очите си как се изправя върху перилата и доброволно полита към водата.
-Ще бъде добре да се обадите на жена си все пак!- настоя тя.
Мъжът потупа празните джобове на увисналия си панталон.
-Напоследък не взимам нищо със себе си, когато излизам от дома!- каза, после веднага продължи, като човек, когото твърде дълго са изчаквали да се събуди от сън за да разкаже:
- Тя беше така красива, когато се запознахме. По това време аз преподавах в университета. Бях самоуверен, материално осигурен и имах доста обожателки. Годините за мен преминаваха в безброй любовни похождения, но аз не се съмнявах, че все пак ще създам здраво семейство, макар всичките ми роднини и приятели да бяха убедени, че ще си остана ерген. Тя, Марина, нахлу в живота ми като комета. Имаше чудни плитки по главата и винаги ходеше прегърнала учебник. Добре съм запомнил, че бе смирена и от всяка нейна дума проличаваше доброто й възпитание, макар да се оказа, че е израстнала без майка. Беше чисто момиче с неопитни ръце и при целувки устата й миришеше на канела. След дълги месеци на настояване пристъпи в дома ми, а по- късно, когато я представих пред родителите си, тя бе твърде почтителна с тях и те я харесаха веднага. Всъщност нея я харесваха всички, а аз скоро наистина не можех да си представя как ще живея занапред, ако тя прояви девическо лекомислие и ме отпрати. Предложих й да се оженим, а Марина не онемя от изненада, не подскочи, нито плесна с ръце, прие сдържано, сякаш със снизхождение. Просто кимна и заживяхме заедно. Това бяха най- щастливите и най- тревожни години в живота ми, а ние се справяхме добре. Освен преподавателската заплата, получавах и рента от фамилни имоти. Настоях Марина, вече завършила образованието си да не започва никаква работа и тя се примири.
-Прииска ми се да видя жена Ви!-каза тихо Паулина. Тя самата бе твърде сантиментална и всякакви любовни истории я натъжаваха.
-Прилича на Вас!-отвърна оживено мъжа.
-По какво преподавате?-попита Матей без изобщо да се интересува. Отново бе забелязъл, че спасения събужда интерес у Паулина.
-Историк съм!-отвърна мъжа – Знам твърде много истории и сигурно затова Марина се съгласи да се омъжи за мен, обичаше да й разказвам. Слушаше ме без да прекъсва и аз виждах в очите й как се отнася някъде далеч. Възможно е да е харесвала гласа ми и дори да се е влюбила в способността ми да говоря красиво, без никога да ме е заобичвала. В тези месеци и години аз изчетох купища книги, поглъщах новини и се ослушвах за всякакви случки с една, единствена цел, да ги разказвам после на Марина. В същото време се подмладих. Стараех се да изглеждам добре заради младата си жена, ходих в университета с още по- голямо самочувствие и отвсякъде получавах ласкави оценки за външността и за работата си. Все пак младата и красива Марина бе избрала не някой друг, а точно мен.Сякаш друг човек, много по- жив и чувствителен се бе настанил в тялото ми. А часовете без женичката ми преминаваха тягостно. Опитвах се да предположа какви са заниманията й и мислех за нея като за чудно явление, после бързах да се прибера у дома. Веднага й предлагах да излезем на разходка, да се наслаждаваме на хубавото време, да живеем. Тя грейваше и обличаше най- новите си дрехи. По всичко изглеждаше, че ще бъда щастлив с младата си женичка, но един ден чертите й се изостриха и аз скоро видях как изпада в меланхолия. Започна да отказва разходките, слушаше ме нехайно, готова при всеки удобен случай да ми отвърне с недоволство. Месеци живяхме в кротко съжителство, но един ден тя ме погледна като прегрешил и изрече смело вместо обвинение„Знаеш ли какво ще ти кажа... Искам детенце“ Спуснах се да я целувам с благодарност. О, това ли било? Казах й, че я обичам и ще напълня цялата ни къща с наши деца. Обещах й, че ще си отгледаме толкова колкото поиска. Тя бе сдържана и недоверчива,не показа никаква емоция и се затвори в черупка. Лягахме си заедно в голямото легло, правехме любов тихо и монотонно, аз щастлив от споходилото ме щастие, тя безразлична и скучна, сякаш правеше любов заради пустата необходимост. Веднага след като свършвахме с ласките, тя скачаше полусъблечена от леглото и без да говори си лягаше в стаята за гости, а аз не я заговарях и не роптаех гласно за да не се получи разправия и тя да ме напусне. Колко бързо щастието ми се замени със самота! Изпълнявах задълженията си стриктно, задоволявах всеки неин каприз, бях послушен като куче, а тя нехаеше. Вечер, когато паднеше мрака се събличахме под час, сваляхме си дрехите, подреждахме ги по столовете сякаш просто ще ходим за да плуваме, присядахме в края на студеното легло и винаги мълчахме, сякаш сме се срещнали без уговорка. После се любехме без чувство, както другите хора си варят чай или приготвят масата си за вечеря. Изминаха месеци, след тях година в едни и същи банални случки. Аз стриктно спазвах здравословен режим и търпях всякакви лишения за да се окажа плодовид в правилния момент, но всеки следващ месец с недоволство установявахме, че нищо не се случва. Оставах смирен и прикривах някак разочарованието си, но тя едва сдържаше нервните си пристъпи. Понякога ме подпитваше почти приятелски дали сме имали бездетни в рода, аз я уверявах, че фамилията ни е многолюдна до девето коляно, а тя не се примиряваше„ Може да е през поколение?“ В края на втората година стана много тягостно. Тя вече ме обвиняваше с всеки жест, с всяка дума. Веднъж я чух да шепти много тихо„ Ще трябва да опитам с друг мъж, преди да ми е станало прекалено късно“Друг път каза достатъчно високо за да е сигурно, че съм я чул„ Трябваше да си отварям очите по- добре с теб“ Скоро стана нетърпимо.„Сигурно си твърде стар за тези неща?“ ме обвиняваше Марина, гледаше ме като следовател в очите, слагаше ненадейно ръце на кръстта и ме разпитваше„ Друга жена ли има?
-Боже мой!- възкликна Паулина и сложи ръка пред устата си сякаш бе видяла нещо страшно- Какво ли ще очаква мен, когато ми се прииска да забременея?
Матей се изправи, премести стола си по- близо до нея и посегна да я погали.
-Разбира се, че ще забременееш веднага...ти си толкова красива!
Тя го погледна като непознат.
-Дали ще мога да имам детенце и аз, когато поискам?- възкликна тя, а той непохватно я успокои.
-Не се тревожи...всичко зависи от мъжа!
Мъжът погледна към него със съжаление, но гласът му прозвуча бодро, сякаш тягостните мисли бяха останали най- после далеч в миналото.
-После тръгнахме по лекари...а те, самоуверени, сякаш техните жени са зебременявали от първия опит или твърде внимателни, но надменни, ще речеш Бог е отредил лично на тях да се разпореждат със зачеването...всички обаче си приличаха в едно, искаха много пари. Баща ми беше професор и въпреки, че живя почтено, преди да почине ми завеща голяма сума пари и няколко имота. Скоро обаче, покрай посещенията в лъскавите клиники, наследството ми започна да се топи като сняг. Спомням си как стояхме в луксозна чакалня пред лекарските кабинети и не исках да бъда на мястото на хората, които са бедни, а толкова много искат да си имат деца.
-Това ме очаква и мен!- каза Паулина – Нямам пари и ми остава само да се моля пред иконата!
-Защо? – не се съгласи Матей – Какво ти пречи да попаднеш на кадърен мъж?!
Мъжът не даде вид да е чул разговора около себе си:
-А в къщата до нас, къщата на Жеко, деца се рояха и бръмчаха из двора като пчели...смях, викове и плач се чуваха през стените от рано сутрин чак до времето за заспиване. Жената на Жеко, едра и вече безформена от ражданията ги отглеждаше небрежно и някак между другото. Бе безлична, плавна като лодка, с мръсна пола и изспусната от фибите коса, но винаги спокойна. Дори да навикваше децата, го правеше без напрежение, някак докато мисли за баналните си задължения. Жеко влизаше и излизаше по своите си работи, също нехаен към неразборията. Късно вечер през тънките стени го чувахме как се забавлява със жена си в леглото, когато децата най- после се укротяваха. Често се случваше тя да се облегне за съседска приказка на оградата. Тогава съм я чувал да казва със смях на моята Марина. „Хич на може да му се има доверие в кревата на моя Жечо“ или допълваше с ласкав укор„Голям е калпазанин...след него деца никнат като гъби“Аз посрещах думите й с усмивка и таях симпатия към семейството им, но Марина се прибираше у дома и през целия ден оставаше в мрачно настроение.
-Винаги така се случва!- допълни Паулина- Това от което имаш нужда се разхищава около теб!
Мъжът кимна.
-А животът при нас с нищо не се променяше. Минаваха месеците, след тях, година. Наложи се да продам вилата на баща ми, домът в планината, с който той така се гордееше, но скоро парите за лекари свършваха отново и се принуждавах да се разделя с нещо друго любимо. Самият аз живеех твърде пестеливо, дори спрях да си купувам книги. Поисках допълнителна работа в университета, започнаха да преподавам частни уроци и у дома. Занемарих външния си вид, но не губех надежда, че Марина най- после ще се сдобие с дете. Тя обаче често се умълчаваше и аз се досещах за какво мисли. Понякога чула смехът на Жеко или подвикванията му из двора, тя подхвърляше тихо„ Имало значи и такива жизнерадостни мъже?“Въпреки чувството си за хумор, аз съм търпелив човек и в тези моменти, вместо да избухвам излизах от къщата на разходка. Веднъж бащата на Марина, мрачен и сериозен ме покани да излезем на питие за да разискаме „мъжки въпроси“Почерпи се добре, а въпреки, че съм въздържател, алкохол си поръчах и аз. Оказа се, че е недоволен, не, възмутен, от това, че единствената му дъщеря погубва младостта си с мен. Обвини ме, че съм несериозен, а уж начетен човек и нямам смелост да поема своята отговорност, затова, че съм имал наглост и неблагоразумие да създам семейство на тези си години с неприлично млада жена, чиито потребности така и не съм успял да задоволя. Заплаши ме, че ще я прибере при себе си, в къща неголяма и скромна, но достатъчна за баща и дъщеря. Овладях се за да не си развалим отношенията, но се прибрах при Марина със залитане. На следващата сутрин се надигнах с тежка глава, доста се бях понапил, щом съм си легнал без да събличам дори износеното сако. Жена ми, обидена запази мълчание до вечерта. Само веднъж ме погледна с презрение и каза за снощното ми завръщане„Значи ме изпращаш при Жеко? Там ли наистина искаш да отида?“ „Наистина не си спомнях какви съм ги наговорил, при никого не те изпращам, опазил ме Бог“ скочих да й се извинявам, напрежението ми идва в повечко, мила. Следващите дни тя ме поглеждаше все така подигравателно, пускаше остри шеги срещу външния ми вид и с всеки жест показваше разочарование от мен. Бързах да изляза по своите си дела и се стараех да се прибирам по- късно от обичайното за да не виждам презрението в очите й. Веднъж тя се спря точно на пътя ми и за първи път ме погледна с омраза„Сега, когато опропасти живота ми, си призна най- после, при Жеко си готов да ме изпращаш, нали?“ Наведох глава, какво можех да кажа за да се защитя, нима не правех всичко заради нея? Сигурно съм изспуснал някоя думичка след питието, думи всякакви прииждат и си отиват, особено когато главата е пълна с мрачни мисли. А и какво? Подхвърлил съм я тази глупост при това на пияна глава, то какво ли не прави отчаяния човек? Някога е прелетяла като муха покрай мен, какви ли не безумни решения влизат в мъжката глава. Колко хубаво би било скоро Марина да забременее, макар и съмения да останат някога, някакви, все ми е тази! Ето, поостаря, ще си кажете мъжът и въпреки, че е с достойнство и начетен, дори на чудновати компромиси се съгласява за да задържи младата си женичка в къщата, пък и нали предишната радост ще се завърне у дома, без да пита за подробности?
-О, колко обичате жена си?- възкликна Паулина и погледна със симпатия мъжа.
-Да...затова я изпраща при друг мъж!- не се съгласи Матей.
-Аз толкова отскоро ви познавам, а за какви лични неща съм се разприказвал!- каза вместо оправдание мъжа – Ще рече човек, че у дома ми забраняват да говоря!
-Продължете...наистина разказвате хубаво!- каза Паулина.
- Понякога у Марина се завръщаше доброто настроение. Усмихваше се, поглеждаше ме ласкаво, подканваше ме както някога да й разказвам. Тогава бързо се оживявах и аз. Бързах да й говоря, забравил за всичките й презрителни погледи. В тия редки добри разположения, тя ме приласкаваше в банята и там насред пяната и гъстата пара от горещата вода, аз истински се наслаждавах на тялото й, все така младо и дъхаво. После тя много огладняваше и сядахме на тясната масичка още близо един до друг. Обичах да я гледам как чупи хляб с тънките пръстчета, устата й е розова и пухкава след банята, а кичурите коса са се накъдрили от влагата. Ядеше бързо, с апетит, поглеждаше уж скришно, но кокетно и се оправдаваше сякаш се извинява„ Така ми е сладка храната...ще рече човек, че съм бременна“ Една пролет, над главата ми надвиснаха облаци. Марина се промени. Сякаш пробудена от зимен сън тя настоя за нови дрехи, избра си различна прическа и дори промени напълно навиците си. С подозрения и лошо предчувствие я виждах съвсем различна и чувах как си припява бодро във банята преди да застане в дълги приготовления пред огледалото. Скоро разбрах, че веднага след мен, от къщата като птичка излиташе и тя. Не й потърсих сметка за тези разходки, все пак тя се прибираше грейнала, жива и почти забрави да ме критикува за нерадостната си съдба. С тревога я виждах как се отпуска върху диванчето до прозореца и гледа навън към цъфналите дървета сякаш след полет на свобода отново са я прибрали във кафез. В тези моменти казваше доволна, без дори да поглежда към мен„Колко било хубаво да те заглеждат всякакви мъже?!“ Трудно събирах мислите си от тревога по новите й увлечения. С облекчение се спусках да задоволя капризите й и бях доволен повече от нея, когато се случеше да й угодя. По това време бях почти разорен и твърде често се налагаше да поискам заем от приятели, а те всички ми услужваха, защото името ми все още будеше уважение. Марина знаеше за положението ни и едва ли бе забравила за всичките фамилни имоти, които бях разпродал за да плащаме на доктори, но не ме пожали. Пазаруваше настървено, както след дълго лишаване и ставаше все по- изобретателна в претенциите си. Знаех, че потъвам, но въпреки това продължавах да плувам към по- дълбоките води, сякаш наказвах сам себе си затова, че съм лишил младата си женичка от дете. Един ден я видях облегната на оградата да говори с Жеко. Изглеждаше весела, сияеше, а той, негодникът й шепнеше тихо, най- вероятно една от неговите шеги, защото тя веднага избухваше в смях. Скоро за мен вече нямаше съмнение, че тя търси вниманието му, а вечер, веднага щом започнеха боричканията в спалнята им, Марина губеше настроение и ми отговаряше рязко и недружелюбно, като на враг. От този ден нататък ме налегна пълно безпокойство. Прибирах се ненадейно по- рано от работа, влизах у дома без да трополя, дебнех за да я изненадам умислена до прозореца да гледа към сеседския двор, душех из въздуха за издайни миризми като куче, дори се случи да я проследя, когато съвсем ме подтиснаха съмненията. А тя? Тя не криеше симпатиите си и аз я виждах да се смущава като ученичка, щом Жеко се озове наблизо. Не се стърпях и подхванах разговор, потърсих й сметка, кротко настоях да спазва приличие, както се полага на омъжена жена. Без да ме поглежда тя отвърна с дяволита усмивка„ Не ставай глупав...аз заслужавам нещо по- добро“В тия дни се разсейвах съвсем, недоглеждах си работата и бързах, бързах да се прибера скришом като крадец за да ги уловя и да сложа край на мъките си. Лятото за мен премина в дебнене. После през август тя обяви, че е бременна и не изглеждаше никак изненадана, както някога, когато й бях предложил брак. Аз се разтреперих от новината и избягах бързо отвън на двора, защото не знаех какво да й кажа. Следващите седмици почти не си говорехме. Тя се отпусна съвсем. Лягаше на диванчето за дрямка по всяко време на деня и дори занемари обичайните си разходки. Веднъж я чух да разсъждава на глас„ Как ли би протекъл нашия живот, ако се бяхме сдобили с дете веднага след сватбата?“Аз някак не можех истински да се зарадвам, след всичките дълги години преминали в безпокойство. Следвах задълженията си безропотно и се носех из улиците като празна лодка. Една единствена мисъл ме преследваше както нападалите листа преследват на всяка крачка от вятъра през есента„ Не може...не може това дете да е от мен“
-Много си издържал..аз да бях избягал отдавна!- за първи път със съчувствие се изказа Матей, а другите двама го погледнаха сякаш бе влязъл в стаята едва сега.
-Марина роди през пролетта...роди здраво, бяло момче и бързо след това възвърна изящната си фигура, дори стана още по- красива, защото чертите й се заоблиха от майчинството. Още по време на бремеността и веднага след раждането тя започна да се отнася с мен като с пропаднал прислужник, забрани ми да споделям леглото й, а на всичките ми опити за близост отвръщаше със смях или с презрение. Често излизаше с бебето на улицата, разхождаше се бавно с него на ръце и го показваше на всички съседи като спечелена, скъпа награда. Купуваше му всичко, пазаруваше безогледно, а аз изнемогвах от разходи и дълговете ми се трупаха. Опитах се да я вразумя, да събудя някакво съжаление у нея, но тя ме поглеждаше не с раздразнение, а с омраза, с истинска омраза и процеждаше„ Жалък сметкаджия си ти...сега разбирам защо Бог не те е дарявал досега с дете“Не крия, че не ме напускаха налудничевите мисли. Разглеждах бебето, взирах се често в лицето му, търсех прилика с някого, спомнях си отминали случки и мислех всяка свободна минута, сякаш разследвах заплетен случй. Намерих стари албуми в килера, прелиствах ги в дълбока потайност и търсех сходни черти на детето ми с моите. По- често отхвърлях съмненията. Уверях сам себе си, че заради дългото очакване на зачеването и сегашните ми трудности съм започнах да губя разсъдък, а презрението на жена ми ме обезличаваше съвсем. Тогава се укорявах, че позволявам на мрачните мисли да безчинстват в главата ми и хуквах след безрадостното си битие с надежда, а дните бяха твърде дълги. Марина стовари върху мен дори грижите около домакинството за да спечели време за себе си. Да, скоро тя поднови безгрижните си улични разходки, радваше се на свободата си след бремеността, сияеше и пред очите ми се превърна в лъскаво бижу. Гледах я с възхищение и бързо й прощавах острите думи, бях заличил напълно миналото си на уверен прелъстител и изглупявах доброволно за да си я запазя на всяка цена. Само бях чел в книгите за мъже споходени от същото нещастие. Скоро бебето ни се превърна в малко момче. Не намирах прилика със себе си, но той растеше твърде умен, вглъбен, чувствителен и аз си казвах с надежда„ Също като мен“ Марина ме приласкаваше рядко. Отдаваше ми се надменно, по принуда, като господарка, която снизходително ми позволя достъп въпреки прегрешения и веднага е съжалила за това с отетчена въздишка. Никога не се събличаше съвсем и след кратката близост ме отпращаше с подигравка. Въпреки това аз бях доволен, че поне за кратко съм бил вкопчен в полуголото й тяло. По това време се занемарих съвсем. Носех износени дрехи, получавах забележки за работата си от ръководството на университета, криех се от кредитори, защото нямах пари да се издължа, въобще пропаднах съвсем. Понякога недоумявах защо се случи така. Сигурно твърде лекомислено заобичах младата си женичка и пожертвах всичко за да й угодя? Или наивно продадох имуществото си за да се сдобием с дете, а децата най- често са неблагодарни? Или се оказах просто един начетен глупак?
-Сега бързо ще приготвя нещо вкусно за всички!- скочи от стола Паулина и създаде настроение – Добрата храна прогонва мрачните мисли!
-Аз трябва да се съобразявам с храната!- отвърна сериозно мъжа – Преди няколко седмици получих хранително отравяне...дори лежах в болницата за промивки на стомаха!
После настана мълчание и когато го нямаше напевния глас на мъжа те чуха как часовник отмерва минутите, а отвън, съвсем до прозореца звън възвести за трамвая.
-Съмнителна е твоята работа!- прозря внезапно Матей и погледна подозрително – Стомаха в болницата са ти промивали от отравяне...под влака са те измъкнали в последния момент, аз плувах в реката за да те спася...а и излизаш от дома с празните джобове...така само самоубийците правят!
-Да!- съгласи се и мъжа – Човек, ако не ме познава съвсем, ще си каже, че сам искам да си навредя...но, не...здрава ми е психиката още, въпреки, че какви ли не мисли са ме спохождали понякога!
Паулина сновеше като дихание със свежата рокля из кухнята и вдъхваше живот в настъпващия сумрак. Усещаше се ароматът на косата й, сега още по- лъскава от залязващото слънце.
-Не се тревожете, всичко ще се подреди!- подвикна бодро тя със сладко гласче, а Матей я погледна , така му се искаше да я погали. След премеждието с непознатия край реката, всеки път, когато си помислеше за нея устата му пресъхваше.
-И аз така се надявам!- съгласи се мъжа – Ето, вчера моята Марина се върна позакъсняла от разходка и влезе у дома като полъх от градина. Още преди да е облякла домашните дрехи, пробуди всички заспали предмети у дома и с радост съобщи, че отново е бременна!
Сега, те тримата се умълчаха отново в неловката тишина.
-Решено е!- плесна с ръце Паулина – Ще преспим, а утре всички заедно ще отидем на панаира в съседния град..има и закрит базар!
-Зная...има и висока кула за туристите, целия град се вижда отгоре!- съгласи се мъжа, отнесен в свои си мисли – Много е висока кулата наистина!

К Р А Й


Публикувано от Administrator на 19.05.2022 @ 15:11:38 



Сродни връзки

» Повече за
   Разкази

» Материали от
   svdonchev

Рейтинг за текст

Средна оценка: 0
Оценки: 0

Отдели време и гласувай за текста.

Ти си Анонимен.
Регистрирай се
и гласувай.

Р е к л а м а

07.07.2022 год. / 10:13:24 часа

добави твой текст
"Зачатие" | Вход | 0 коментара (0 мнения)
Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.