автор: Kiki_Niki

"Добро утро!", две думи изречени ясно,
две думи, изпратени с вайбър от мен,
събрани във стикер две думи безгласно,
гласът нека носят през Новия ден.

Гласът на сърцето - далечно, но близко,
гласът на душата - молитва без глас,
гласът що се рее, но стига и ниско,
там долу където си ти и съм аз.

Две думи очаквани - много говорят.
И свикваш със тях, даже търсиш ги сам...
Две думи сред многото днес ще изровят
на болката корена, утре - не знам.
****
И ето, че “утре”, днес стана “сега”
и няма го вайбърът с думите две.
Гласът на сърцето изрича ги, да…
Той пак се рее и пак си зове,

но стига ли долу, където си ти?
Очаквани някога, днес, може би
тез думи не карат във теб да трепти,
не будят усмивката...Как се разби

нещо толкова истинско? Просто, нали?
Нещо крехко е било, а то не държи...
или само илюзия… Да, ще боли,
но важното тук е, че няма лъжи…

И ако някога сутрин, отвориш очи
и без да го искаш - усмихнеш се ти,
гласът май си чула - той още звучи
и кара отново във теб да трепти…

Гласът на сърцето - далечно, но близко,
гласът на душата - молитва без глас,
гласът що се рее, но стига и ниско,
там долу където си ти и съм аз.