автор: dara33

Днес отново е ден, като ден. Е, не съвсем. Тази сутрин отново наваля сняг. Един такъв- бял, нежен, като пух, който ме мами и иска да потопя нозе в него. Боса. Студен пух в който се оглежда слънцето и усмивката на настъпващия ден.
Рейса е пълен, но има оживление. Хората са се увили със шалове и евтини шапки от пазара "Кирков", облекли са якета купени на цена на едро от пазара "Илиенци", но са някак си по- ведри. Навярно това се дължи на невинния сняг паднал внезапно и скрил цялата киша, кал и тъга на големия град. Едно бяло настроение ведро, като падащия сняг е превзело хорицата, които пътуват натъпкани, като сардели в консерва. Бабата от най- предната седалка се усмихва сама на себе си. Един старец с две дамаджанки пълни с вода или селска ракийца закачливо оглежда женорята и подмята шегички. Детето на млада жена се смее гледайки снега отвън и обещанието за пързалка, която му обещава майка му.
-Тревожа се за промяната на времето- чувам един глас.
Автобус без песимист, току виж се оказал автобус от сънищата ми. Този глас доказва, че и при най- хубавото време през зимата все ще се намери някой който да развали картината.
-Защо се тревожиш?- пита жената с палто на райе.
-Защо ли?- мъжът поддръпва мустака си.
После бавно отвръща:
-Промяната на времето се дължи на промени в атмосферата, които не винаги са продиктувани от благоприятни влияния и течения. Горе стават разни неща. Абе, лоша работа. Днес сняг, утре слънце...Не е на хубаво. Говори за катаклизъм. Времето ни предупреждава. Ние людете нали сме си глухи към воплите на природата все подминаваме писъците й. Ох, дано този сняг не е последния.
-Говориш глупости. Млъкни! Хората те гледат.
Под "хората" тя може би има предвид мен, защото съм зяпнала човека и го слушам внимателно сякаш не в автобус, а на ученическа скамейка седя.
Почервенявам от срам. Всъщност може би и от студ, който прониква през дупките на автобуса и отворените прозорци с развален механизъм за затваряне.
Мъжът мълчи. Жената ме поглежда и с очи се опитва да ми се извини за неговото бръщолевене.
-Той казва истини. Наистина горе стават странни неща. Сезоните не протичат нормално, а някак си объркано. Сякаш предстои катаклизъм...
-Дано опазим нашия свят- казва той.
-Дано! повтарям като ехо след него, а вън белия сняг вали неспирно и обещаващо.
Хората греят в щастлива усмивка поради внезапния сняг.
До преди малко и аз се усмихвах заради него. Сега мълча и мисля върху казаното от човека.
"Бъди оптимист! Бъди оптимист!"- повтарям си тихичко на ум.
Все опитвам да не се поддавам на песимистичното настроение, но днес в този зимен ден онзи човек отключи в мен тъгата.
Стана ми тъжно за нашия свят, в който дори сезоните изглеждат полудяли. Не само хората.
Не само те...