автор: deida

Преди много години на завоя може би е имало табелка. Сега обаче, човек или уцелваше правилната отбивка отведнъж, или впоследствие дълго се луташе из стръмните ръкави на планината, чудейки се дали изобщо е на същото място, или внезапно е изгубил всякакво чувство за ориентация сред гъстите пейзажи от дъб, клен и габър, през които неравномерно се промушваха топли снопове светлина.
Наолколо ухаеше на диви билки и пресен дъжд, а необичайната юнска свежест така замайваше сетивата, че в издължените силуети на сенките въображението рисуваше пробягващи самодиви. И действително, усещането беше сякаш гората се простира досами безкрая, отвъд пределите на човешкия поглед, а песните на птичките следваха полета на мислите в тази толкова красива, колкото и отдалечена местност.

Селото беше потулено между два рида - единият по-остър, другият по-полегат и сякаш скътано в гушката на самата Пъстра планина, изглеждаше все едно я гъделичка и тя всеки момент ще се разсмее с мощния си весел глас. Всеки път, когато идваше тук, му се струваше, че лабиринтът от подобни отсечки, перпендикулярни на главния път, е поставен там съвсем нарочно от някаква тайнствена сила, която пази малкото Селово от времето и те допуска да разпознаеш правилния завой само, ако се намираш в подходящото за това състояние на духа. В противен случай се губиш и обикаляш напразно, докато не стигнеш чак до бариерите на граничния пункт.

Пътят, който лъкатушеше по средата на малкото село, го раделяше на две махали - Връушка и Ширна. От по-ниската страна имаше древен минерален извор, а на по-високата беше кметството. Това беше предпоставка селяните от Ширна махала да се имат за по-близки до природните богатства, а тези от Връушка махала - до човешката власт. Между тях винаги течаха пиперливи закачки и ако човек идваше тук за първи път, щеше да реши, че не се понасят особено помежду си, докато всъщност всички много добре се разбираха.

Изворчето назоваваха Балинова чешма, на името на някой незапомнен човек от дебрите на миналото - никаква легенда до наши дни не беше достигнала, но местните много тачеха водата и охотно хвалеха вкуса и лечебните й свойства. Коритото на чешмата изглеждаше старо като сътворението на света, можеше само да се гадае каква е била някога формата на камъка, който сега водата беше полирала до такава съвършена гладкост, че на места можеше да се огледаш или пък да се заслепиш в отблясъците от играта на водата и слънцето. Хлъзгави мъхове растяха там, където водата се оттичаше и ставаха дом на стотици знайни и незнайни буболечки и странни безименни все още живинки. Орехово дърво с едра, могъща корона правеше сянка на пътниците, решили да спрат да се разхладят при чешмата. Пазеше и спомени за всички разговори, които беше чуло от тях през годините, а на пейката под него привечер се събираха на раздумка някои от селяните и закачливо подвикваха на малките дечица, пратени да донесат тубичка с вода от чешмата. Например: „Герчо, да‘н паднеш в стомната бре, че тя по-голяма от тебе“ или „Яце, я фърли я таа вода и дай да ти сипя у шушето ракия, да го излъжеш дяда си. И много здраве да му носиш ей, от чичо ти Койчо Дренковия“. И така нататък. Понякога доста окъсняваха, улисани в сладки приказки и ако нощта се случеше хладна, си палеха огън в оградения с опушени тикли оджак, хвърляха вътре по някой картоф и кротко се грееха.

Селово беше много спокойно място, където от векове не се случваше нищо необичайно, нямаше и колоритни селски чешити, за които да се разказват небивалици. Само единия от двамата овчари - бай Желю, на пръв поглед изглеждаше сякаш е леко чалнат, понеже дясната му ръка притежаваше необикновен тик - постоянно шареше с пръстите си из въздуха, все едно неспирно свири на някакъв невидим кавал. Обаче всички дотолкова бяха свикнали с тази му особеност, че отдавна никой дори не я и забелязваше и само кучето му Вакльо понякога се заглеждаше в шаващата длан с очакване да му бъде хвърлена я някоя пръчка, която да подгони, я някой комат, който да загризе.

В заревото на залеза се появиха две жени - едната беше трърде възрастна, а другата - още невръстна. Баба и внучка от рода на Ширинговите ходеха по пътя тихичко си хортуваха за нещо. Дойна беше набита, здрава и все още много силна жена, стъпваше по пътя важно и тежко, като да му е господарка. По нацепеното й от вятъра и годините лице сякаш личеше отражението на напуканите скали от отсрещния баир, в който тя обичаше да се взира дълго всяка сутрин на разсъмване. Какво очакваше да види, никой не знаеше. Малката до нея беше като фъстъче и така й викаха на галено и за да се пошегуват дружелюбно с миниатютното й още същество. Бабата крепеше на гърба си чувалче, а внучка й припкаше с малко вързопче в ръце, което отвреме-навреме пъргаво подхвърляше нагоре и го ловеше под скрития, но внимателнен поглед на баба си. След като подминаха затворената фурна и завиха по своята улица, двете едновременно се спогледаха и моментално забързаха крачка, защото забелязаха, че пред портата на варосаната им къща ги очакваха едни явно неканени, но все пак много мили гости, а котката Мацика вече обикаляше около тях и доволно се търкаше, правейки осморки из нозете им.

(сл. продължение)