автор: YOTOVAVA

Бледнеят бавно и полека
възторзите от младостта,
а с тях и прашната пътека –
която криво изчертах.

Деди, приятели поеха –
един след друг. Къде – не знам.
Подир изтляващите сенки
просторно става – като в храм.

По-светло уж, ала е някак
по-тесен и мъглив светът,
самотен ми е всеки празник,
горчи ми залъчето хляб –

когато не е споделено.
И майското небе мълчи –
оцъклено и безпредметно
с дъжда си – кисел и тръпчив.

Дълбоко сляга тишината,
не можеш дума размени,
немее хлопната вратата
и не проскърцва – цели дни.

Да знаех, сенчици любими,
че ще се върнете – за час,
ще скъсам бедните си рими –
и ще остана в здрача с вас.