| Не идвай жален повече при мен!
Домът ти във сърцето ми го няма.
Затрих го като спомен омерзен,
разчистих пустотата ми голяма. Изхвърлих всичко - твойта суета
надеждите, мечтите идилични.
Оставих само празните слова
да ми напомнят как не се обича.
Зачеркнах те! Забравих те! Изтрих те!
Вземи си погледа смутен обратно.
Изринах всичко твое - до прашишнче.
Погребах те - до късче, безвъзвратно.
Не се завръщай! Нямаш място тука.
Смених те за петаче безразличие.
В животът си очаквам нова тръпка
да ме изпълва с истинско обичане.
| Рейтинг за текстСредна оценка: 0 Оценки: 0Отдели време и гласувай за текста.Ти си Анонимен. Регистрирай се и гласувай. |
"Не се завръщай!" | Вход | 1 коментар | Търсене в дискусия | Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание. |
RE: Не се завръщай! от teodor на 10.05.2022 @ 23:49:23 (Профил | Изпрати бележка) | Еха, научих нова дума - “прашинче”. Вероятно е умалително на прашинка :) Добре звучи и е сложено на точното място. Цялото стихотворение има една силна вибрация, която е характерна за авторката. Много ме впечатли спомена за “празните слова”, напомнящи как не се обича. Така е - празни думи изричат празните хора, а те не могат да обичат. |
RE: Не се завръщай! от Albatros (valerist@abv.bg) на 11.05.2022 @ 04:46:48 (Профил | Изпрати бележка) http://www.facebook.com/profile.php?id=100001222017028 | Неологизмът "прашинче", Теодоре, е рожба на писателя Георги Господинов. ето го тук, в откъса от романа му "Физика на тъгата":
"В началото то проговаря езика на всички живи същества, гука като гълъбите, гъргори като делфините, мяука, писука, дере се… Първичният бульон на езика.
Дгиш, ангъъ, пнея, еее, деейа, бъня-бъня-бъняба, батябууу… Бог не дава веднага език на новородените. И това никак не е случайно. Сега то знае тайната на рая, но няма език за нея. Когато му се даде езикът, тайната е вече забравена.
Първото ѝ прохождане, поклаща се като кралски пингвин. Сякаш стъпва на луната. Протяга ръце да се залови за въздуха. Толкова съсредоточена и усмихната в себе си, толкова крехка. Като я погладнеш, пада.
Докато пиша за тъгите на света, за португалското saudade, за турския хюзюн, за „швейцарската болест“ — носталгията… тя идва, на 2 и половина, и рязко ми издърпва химикалката.
Седни сега тук и си отвори хубаво устата, казва ми тя. После се вдига на пръсти и наднича вътре. Аууу, много е тъмно в тебе, нищо не се вижда…
Хайде да играем на прашинки. Ти си татко прашинко, аз съм малкото прашинче."
|
] | |