автор: Patrizzia

Какво да кажеш? Просяк обосял,
светът ръка протяга, за коматче.
Но и градът, обръгнал – тъй богат, че
не чувства ни емпатия, ни жал.

Прегърбен скита пролетният ден,
клошар окъсан, мърляв победен,
да проси учи мършаво сираче,
родено по неволя в смрад и тлен.

Съдбата му – да бъде жалък шут,
за хората, които с кикот луд
прикриват си бездушието. Драма.

Такива ли сме вече? Без души?
Гарота тънка – този век душѝ...
И тъжно е, но излаз сякаш няма...