автор: oper

През прозореца влезна мракът,
отвънка някъде измяука котаракът.
Беше тъмно, беше страшно,
на часовникът в дома му беше прашно.
Отдавна той спокойно спеше,
а времето неспирно си течеше...

В гората шумяха елите,
а в къщата страшно крещяха гредите.
От вечни времена къщата стоеше тук,
направена от един млад и строен бук.
Но сега всичко беше изгнило,
и тук времето се беше отбило.

Къщата стоеше спокойна, тиха, тъмна,
в тишината една светкавица гръмна.
За миг всичко стана различно,
светлина ярка наоколо огря,
състоянието се оказа критично,
високо в мрака луната изгря.

Така стана по-голяма тази тъма,
а къщата се оказа сама.
Все пак там някой имаше,
с поглед звездите от небето взимаше.
Наистина, някой в мрака стоеше там,
но той беше с къщата сам.

На покрива беше момчето,
от там крадеше то кротко небето.
Звездите го бързо пленяваха,
мисли странни на него навяваха.
Да, те го пленяваха - те,
една светлина той от небето си взе.

Огледа я, хареса му, кимна,
потъна тя в тъмнината наоколо зимна.
Държеше я той в шепата своя,
под нощните сенки, навънка в "зноя".
Тъмата полека започна да я топи,
искрицата нежна се приготви да спи.

Двете очи на момчето я следиха,
като вълчета в нощта пред луната завиха.
От окото му бисер започна да пада,
пътят се отвори пред него за ада.
Звездата безшумно така изгоря,
светлината надежда страшно умря.

Отказваше дори да порасне,
така щеше то да изгасне.
Не осъзнаваше своята младост,
всичко наоколо му се струваше гадост.
На лицето му падаше светлина студена,
една комета раздра простора заблудена.

Но малкото момче не я видя,
опашката й се изви като змия.
Не я видя, но то там беше,
ако будно беше, щеше да я види, щеше.
Отдавна то спокойно спеше,
а времето неспирно си течеше...

9 юни 1996