автор: Erin

Яна мразеше да я пращат в мазата. Катинарът, голям и ръждив, заяждаше и тя с усилие се бореше да обърне ключа. Веригата издрънча глухо в дървото и се залюля на халката.
Яна хлътна в тъмното опипом. Крушката отдавна беше изгоряла, а през мътното стъкло до вратата не влизаше достатъчно светлина. Очите ? свикнаха скоро, но краката ? и сами нацелваха прашната пътека между натуриите. Тук-там в косата ? се заплитаха паяжини. Яна потисна вик като се спъна в един преобърнат бакър и залитна право във висящите от тавана връзки чубрица. Ниско бяха, защото иначе не ги стигаше.

Наточи вино в тежката паница като държеше палеца си от вътрешната страна на ръба, за да усети кога да затвори канелката. Не го ли направеше навреме, нямаше да може да занесе паницата без да излее. Петната по дрехите се изпираха трудно и майка ? щеше да ? се развика, но по-лошо беше, ако баща ? усети мокрите стени на паницата. Щеше да я удари, че пилее виното. Откакто стана злополуката и кракът му осакатя, беше станал друг. Зъл и мрачен, надигаше се рядко и покрай него миришеше на спарена пикоч, на кир и на кисело. Посягаше на майка ?, а Яна понасяше само колкото да я прати да му донесе сланина и пиене. Ракия също обичаше, но повече вино, когато го има.

Яна остави паницата на дирека отвън и се обърна да затвори катинара, но го изпусна. Веригата се изсули в ръката ? като жива, перна я и свали малко кожа. Яна изписка от болка и зажумя. Очите ? се наляха, но стисна зъби и нагласи обратно тежкото желязо да заключи. Баща ? не даваше на никой друг да влиза и пазеше ключа в себе си. Страх го беше майка ? да не му набара пиенето.

В прахта до прага блесна нещо синьо. Яна се почуди дали не ? се привижда. Наведе се и дигна мънисто, голямо колкото нокътя на палеца ?. Избърса го от прахта и то засвети в ожулените ? пръсти. „Брей – помисли си, – откъде се пръкна и ти“. Внимателно го прибра в здравия си джоб и побърза да дигне паницата. Ако се забавеше повече рискуваше да отнесе някой юмрук. На скулата под едното ? око още зеленееше петно от неговата обич. Не беше се усетила да отскочи навреме и сега криеше лицето си от хората като слизаше в селото за хляб.

Занесе виното на баща си, без да го разлее. Чакаше я брадясал и с гурели в мътните си очи и като ? посегна, Яна се поприсви. Той грабна жадно паницата от ръцете ?, без да я погледне. Дигна тежката купа и почна да лочи шумно, а Яна побърза да се изсули. Седна под стълбите, където зимата стояха на сушина дървата и затихна. Сложи ръка на джоба си и нещо в гърдите ? припърха. Понечи да извади мънистото, но се стресна. Изчака котарака на черни и бели петна да я подмине и като ? се успокои сърцето, бръкна и сви пръстите си около него. Дълго не се реши да го изкара да не би да ? се е привидяло и да не е никакво чудно мънисто, а най-обикновена тежест за въдица, груба и проста.

Мънистото легна в дланта ? и Яна се захласна. Въртеше го из пръстите си замаяна, галеше го като скъпоценност, без да ? се вярва, че такова нещо изобщо го има и че тя може да го пипа. Сепна се като видя колко са грозни ноктите ?, изрязани накриво и набити с черно. Прибра колелцето грижливо и дълго жули мръсното с вода от кладенеца, докато кожата ? не побеля от студ и не се набръчка. Изплакна и мънистото и се захласна пак да гледа как синьото стъкло улавя слънцето и пръска мокри искри.

Лятото сви перки и почна да ражда като полудяло орехи, от които дланите на Яна се обагриха в кафяво. Тъй отиде и на училище със скъсаната си лятна рокля, с едни стари подпетени обувки на майка си и с наклепаните си пръсти. Не се вясна на петнайсти, че щяха пак да я сочат, а и не обичаше да се чуди къде да се дене да не разваля празника. Както и да се притаеше все се дърпаха от нея и се гнусяха, че е скъсана и мирише – нищо, че сама си беше измила косата вчера в коритото на двора. Майка ? даже намери една излиняла жълта панделка да ? я върже на плитката. Ако можеше да ходи невидима, щеше да е най-добре.

„Циганка мръсна… Грозна маймуна…“ чуваше отвсякъде. Яна седна най-отзад и се сгъна, та се изгуби – дано другите забравят, че е там. Ръката ? първо се сви в юмрук, после се отпусна и легна закрилнически върху джоба на роклята. Погали го и усети как стъкълцето се стопля успокояващо. Чак тогава Яна си пое дъх. Синьото мънисто още беше с нея и стаяваше слънце в едно късче небе, което никой не можеше да ? отнеме.