автор: Albatros

Тихи мури ти пяха на душицата плаха,
черни ветри довличаха дъжд,
че от Анди и Алпи иде приказен Алби,
а се спря пред вратите ти мъж.

Прашен, мокър и гладен, яде малко, но яде,
тютюница измъкна, лула.
Пи от облаци сури и се люшна под мури –
педя, лакът брада и мъгла.

Ти, горкана, придърпа на косите си кърпа,
ти изхлипа, вода пи и ви.
И го гледа – несвястна, и мълча му – невяста,
подир него в бездънни треви.

И от тихите мури листопадите щури
ти постла му за първо легло –
беше нощ, беше глезен, в мъжки сънища везан,
беше пушече от НЛО.

Накъде отлетя ли? – мъж с ръце магистрали –
нима щеш го безног и безрък?
Ни зелено човече с армаганец елече,
ни квадрат във ръжта, нито кръг.

Разрови из килера, миг погледай безмера,
щъркелице, помахай с крило!
Върху тихите мури святкат мълнии щури
и било, каквото било.