Привет, Anonymous » Регистрация » Вход

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: Vrytka
Днес: 0
Вчера: 0
Общо: 14027

Онлайн са:
Анонимни: 403
ХуЛитери: 6
Всичко: 409

Онлайн сега:
:: mariq-desislava
:: vlakant
:: amadeus
:: Veselin
:: rajsun
:: Lombardi

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Ноември 2022 »»

П В С Ч П С Н
  123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
282930       

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Съвет на сайта:
3 съветници

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаПомияр
раздел: Разкази
автор: pindikof1947

След едно любовно разочарование Пиндиков си купи куче. О, какъв великолепен пес беше това! Забележителен във всяко отношение. С козина проскубана само на две-три места, с клепнали, интелигентни уши, с дълга опашка завита нагоре и малко встрани. Очите му гледаха умно, добродушно и откровено. Липсваше им злобата дето проблясва от време на време в погледа на Четников и тъпото излъчване на Порталски.
Вярно, че породата му беше неопределена, или, както се изразява простолюдието, песът представляваше „долнопробен помияр”, макар че тук определението „долнопробен” изобщо не подхождаше и дори можеше да се приеме като преднамерена обида. Защото, както е известно, благородството на характера не зависи толкова от благородството на кръвта колкото от това на помислите…
А помислите на Пиер (така се казваше кучето) бяха повече от благородни. Когато Пиндиков копаеше на лозето Пиер заставаше плътно до него и накланяше тялото си ту наляво, ту надясно в зависимост от движенията на господаря. Какво по-голямо доказателство за преданост и съучастие? Щом Пиндиков приключеше с копането и се запътеше да си ходи, песът се мъкнеше подире му безропотно, качваше се най-възпитано в автобуса и веднага се шмугваше под седалката за да не дразни кондуктора. Кондукторите ги знаете какви са. Винаги ще намерят начин да се заядат с вас за да избият някой комплекс. Но виновният поглед на Пиер ги успокояваше и някак успяваше да засили усещането им за значимост издигайки ги в техните собствени очи. Никой не обича да му се перчиш, но ако поемеш чуждата вина върху себе си става по-отстъпчив и дори благосклонен…
Така че кучешката тактика на Пиер беше добре премерена, умело дозирана и даваше отлични резултати не само по отношение на кондукторите, но и по отношение на другите представители на човешкия род.
Четников и Порталски също имаха кучета, ала какви кучета бяха това? Обикновени и твърде разглезени пудели, чието единствено достойнство се заключаваше в относителната им чистоплътност. Не можеше и сравнение да става между тяхното банално кучешко поведение и изискаността на Пиер. Когато Пиндиков се отдаваше на мечтателност, песът плавно движеше опашка в съответствие с трепетите на пиндиковата душа, а щом господарят започваше да тананика някой шлагер Пиер пригласяше с мелодичен лай. Дори и най-съвършената любовница не би могла да постигне такава хармония със своя любовник каквато постигаше Пиер със стопанина си.
А любовницата на Пиндиков съвсем не беше съвършена. Тя го заряза тъкмо след като й бе подарил скъпа огърлица. И то заради кого мислите? Заради някакъв преуспяваш собственик на чейнджбюро, който изобщо не бе способен да се отдава на мечтателност и когато се захванеше да тананика тананикаше единствено шлагери на чалгата с най-просташки текстове.
Но какво да се прави? Такива са жените! Те не искат и не могат да проявяват предаността на кучетата. Не слушайте какво говорят Четников и Порталски! Че жените им били като собствената лява или дясна ръка, а любовниците – въплъщение едновременно на техните тайни желания и идеала им за второто Аз. Не, няма такова нещо в живота! Ако там съществува някаква преданост и нещо като сянка на човека, то това може да бъде само предаността и сянката, с които ни дарява кучето. И то не каквото и да е куче, а такова като Пиер.
Песът беше наречен така понеже кучето на Четников се казваше Саймън, а това на Порталски – Ричард. А бе няма ли да престанете с тия англосаксонски имена? Колкото и да се кичите с тях ти Четников, пак си миришеш на цървул, а ти Порталски, какъв британец ми се пишеш щом през ден си угаждаш с шкембе чорба?
На Пиндиков му беше писнало от саксонизми и затова избра изтънченото френско име Пиер. Друго си е да ухаеш на френски парфюм! Освен това когато се казваш Пиндиков редно е кучето ти да бъде Пиер, за да може поне първата буква на стопанина и домашния му приятел да бъде една и съща. Ако оставим настрана какво си мислят за буквата „п” вулгарни простаци като Четников и Порталски, все пак в нея има някаква дълбока мистика и тайнственост…
Дали заради общата буква или поради съвпадението на характерите не се знае, но всичко вървеше великолепно между стопанина П. и кучето П. и може би така щеше да си продължи ако един ден Пиндиков не бе получил следното писмо:
„ Скъпи,
Надявам се, че вече си ми простил, но ако не си ще те накарам да го сториш! Не се съмнявай, зная как да го направя!
Сигурна съм, че ме желаеш. Скоро ще се върна при теб. Има само една единствена пречка. Трябва непременно да изгониш онзи мръсен помияр дето си го прибрал в къщи. Четников и Порталски ме осведомиха, че бил много злобен и постоянно хапел техните пудели. Така че избирай: или помияра или аз. Няма средно положение!
Целува те твоята К…! ”
Пиндиков се почувства силно раздвоен. Не, раздвоен е слаба дума – почувства се ужасно разколебан. Защо трябваше да гони най-добрия си приятел? Но от друга страна как да се откаже от жената, която бе разтърсила, бе прогорила повехналата му душа тъй както незагасналата жарава прогаря падналия върху нея есенен лист? Нямаше сили да я отблъсне въпреки всичките й недостатъци и непочтени номера…
Дали нафуканият чейндж-бизнесмен я беше изоставил или просто му бе омръзнало тази кокетка да пилее парите му Пиндиков не знаеше, но и не се интересуваше от това. Сърцето му се разтуптя като сърцето на някой нетърпелив гимназист. Срамно беше, но трябваше да признае пред себе си, че не притежава твърдостта на мъжете, които биха отхвърлили подобно предложение. Значи нямаше никакъв избор. Пиер трябваше да се завърне на улицата и ако имаше късмет някой ловък кучешки търговец отново би го продал, само че този път на по-добър и не толкова предателски настроен стопанин…
Минаха няколко седмици. Както и очакваше господарят му, Пиер прие съдбата си безропотно и с цялото кучешко достойнство, на което беше способен. Но въпреки всичко песът не изостави напълно своя неблагодарен стопанин. Навърташе се близо до дома му и изчакваше развитието на събитията, ала без да прави опити да досажда нито на Пиндиков, нито на кокетката, която бе причина за прогонването му. Само дето отслабна много, изпусталя, завъди бълхи и заприлича на другите улични помияри. Колкото повече Пиндиков цъфтеше в обятията на своята кокетка, толкова повече Пиер вехнеше и накрая започна да изглежда като привидение.
Веднъж когато господарят му случайно го срещна недалеч от къщата си, той бе поразен от печалните кучешки очи, в които светеше упрек, но също така и едно почти човешко разбиране на ситуацията. А ситуацията не беше розова. Щом любовницата К. усети, че спестяванията на нейния любим са на привършване тя отново го заряза за да потърси друг по-платежоспособен партньор.
Пиндиков не бе изненадан от това. Отдавна знаеше, че е неизбежно. Но все пак беше силно наранен защото преди да си тръгне К. го наруга здравата и го нарече „мухльо, некадърник” и дори „помияр!”
Месеци наред отхвърленият любовник ходеше като замаян. Той и сам разбираше, че навярно наистина е мухльо и в някаква степен некадърник. Но да те нарекат „помияр!” – това не се преглъща лесно. Депресията му се засилваше непрекъснато, защото всичко в живота му, което до този момент все някак си креташе изведнъж престана изобщо да се движи…
И когато един ден с разбити нерви и разглобено самочувствие, седнал на някаква пейка в кварталната градинка се опитваше да проумее защо все пак животът му е такава помия, нещо топло и влажно го докосна по ръката. До Пиндиков кой знае как отново се бе настанил верният Пиер и в погледа му нямаше упрек, а имаше единствено изгладняла нежност. „Ето че станахме двама помияри!”, искаше да каже Пиндиков на този тъй благороден, тъй добър пес, но само го прегърна и заплака. Горчиво.


Публикувано от Administrator на 28.03.2022 @ 19:32:07 



Сродни връзки

» Повече за
   Разкази

» Материали от
   pindikof1947

Рейтинг за текст

Средна оценка: 0
Оценки: 0

Отдели време и гласувай за текста.

Ти си Анонимен.
Регистрирай се
и гласувай.

Р е к л а м а

27.11.2022 год. / 20:25:43 часа

добави твой текст
"Помияр" | Вход | 0 коментара (0 мнения)
Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.