автор: YOTOVAVA

Кой издраска в небето най-нежния есенен стих?
И кога ли натрупа валма акварел върху хълма?
От вечерното вино на здрача така не отпих.
Но го гледах, дордето бокалът му гроздов се пълни.

Бог отвчера поправяше гнилия покрив и сам
със пухтене подреждаше крайните счупени цигли.
От болките в кръста, от пукота в старите стави
цяла нощ се въртя и посрещна зората – немигнал.

Знам, че дълго разнасял е чая си с горска липа –
да въздиша го чух и – угрижен – видях да надзърта.
Аз намерих пред прага си килнато менче с вода,
седем листа от здравец и чиста кенарена кърпа.

И дали ме е чакал отвън – уморен и сънлив,
скитник буден и трескав – вратата да му отворя?
Но защо не почука? А с няколко сухи трохи
тази сутрин е хранил врабчето на моя прозорец.

Тъй навярно е сбирал на изгрева златния химн
и припявал на вятъра бурните седем октави.
Че светът е прекрасен разбрах, щом у мене попи
листопадът, овалян в най-цветната облачна плява.

Моля пак да намине край скромното мое гнездо –
да отбие от пътя отново и седне на прага.
Този свят се нуждае най-вече от глътка любов.
И не чакай пред портата, Боже, а влизай направо.