автор: Optimist

Дойде времето за Калама – река и градче в щата Вашингтон.
Когато за първи път чух името Калама, погледнах в уикипедията. Река извираща от планината Св. Елена. Добре. Друго? Другото не ми беше интересно. Видях снимки на хора уловили големи риби, най-вече сьомга и есетра. Отиват нагоре по реката да си снесат хайвера и да умрат по „родните” си места. Не хората а рибите.
Как знаят къде точно, не мога да се начудя. Правели го на всеки четири години. Някои – на всеки три. Ходят, скитат се по хорските морета и океани и се връщат да си умрат вкъщи. Явно още много неща не знаем за кълбото си. Но пък напредваме в знанията. Някои напредват, други изостават.
Времето не беше най-подходящото време ако става дума за риболов. Рибите са на път да се прибират, но са още далеч. Някои избързват и се прибират по-рано, но те са изключение. Стотиците хиляди се прибират през септември месец. През октомври умрелите им и почервенели тела плуват по реката наобратно към океана с коремите нагоре. По някои места на реката се струпват дотолкова, че водата не се вижда. Места в страни от течението. Кофти гледка.
Риболов по река Колумбия
За да стигнат до река Калама, първо трябва да навлезнат в по-голямата река Колумбия. Калама е един от общо седем притока на Колумбия. А рибите навлизат във всичките седем притока, като някои продължават по Колумбия чак до където извира. Излюпват се в сладки води, навлизат в солени, приспособяват се и като им стане време да си снасят хайвера, айде пак в сладки води. Малко нещо като хората, тръгват да растат в течно обкръжение и по някое време излезнат да си продължат живота на сухо. За да са мокри отвътре пият вода. А за да са мокри и отвън или влизат под душа или ходят на море. Но след това пак изсъхват. Отвътре все гледат да са мокри а отвън – да са сухи. Шантава работа!

Ако става дума за почивка, времето си беше идеал Петров. Не валеше! Беше си слънчево и сравнително топло (сравнено с Кармел и сравнително хладно сравнено с Портланд). Пак се стигна до това, че всичко на този свят е относително. През зимата си натрупва и сняг, но долу, в Портланд, почти не се задържа. По планините пък, почти не се стопява. Стои си и почернява. Ако не ви се вярва, погледнете тази снимка най-отдясно. А пък на това място отстрани в храстите, за първи път видях тлъст плъх. Толкова беше тлъст, че увисналата му от тлъстина кожа покриваше краката му. Тлъст по американски! Природата си знае работата. Ние може да сме прости и да не знаем как стават трия работи ама тя не е. Полага необходимите грижи за оцеляването ни, за разлика от някои от нас хората, дето полагат грижи да се затрият. И на такова място в който и да е текст ми изплува приказката за ума и патките. Както и да е.

Пакетирахме малко багаж. За седмица на хижа, какво толкова – малко бельо за смяна, фланелки, чорапи, някоя и друга връхна дреха и това е – по едно куфарче ръчен багаж. Качваме се на колата и тръгваме за Сан Хосе, летището. Паркираме. Влача две куфарчета на колелца а мадамата се фръцка пред мен със свободни ръце. Трябвали й да пуши. Мястото за пушене отвън, в дън гори тилилейски, зад един ъгъл. Ето тук
Това което виждате е зад ъгъла. Лицето на сградата е отляво на мен, снимача. Добре че поне е сянка, което за Сан Хосе си е голям плюс. След пушенето влизаме в сградата и тръгваме направо към терминала. Бординг пасовете си ги бяхме изпечатили предния ден от интернет. Преглед на багажа, събуване па обуване и се понесохме яваш яваш към вратата за качване. Интересно ми стана като разбрах, че няма определени места в самолета. Всеки сяда където му е кеф. Имаше една малка подробност, която не ми убягна. Всички, които си бяхме отпечатили бординг пасовете, имахме по едно голямо и дебело А на пас-а. Всички останали имаха – В. Тези от нас, с голямото А, ни извикаха да се качваме първи и имахме привилегията да си изберем първи местата. С други думи, ако свършите част от нашата работа преди още да сте дошли на летището, ще ви пуснем първи да си избирате място. Подобно стана и в супермаркетите. В началото има една или две празни каси на които сами си маркираме покупките, плащаме напъхвайки банкноти в един процеп, през друг един ни падат стотинките ресто, късаме си касовата бележка и си тръгваме без да чакаме на опашка по другите каси, техните хора да ни обслужат с маркирането. Чакай, че много се отплеснах.
Слизаме на летището в Портланд. Не носим багаж и стана бързо. Джордж ни чакаше и за нула време се понесохме към Калама. Джордж си е нашето Георги ама понеже не сме си у нас – Джордж. Така му викат колегите, така и ние. Пада се роднина на собствениците на хижата и понеже живее и работи наблизо, поел е и грижата да наглежда хижата, както и да я ползва когато иска и е свободна. Грижи се за чистотата, снабдяването, пране на чаршафи, едно-друго. За работата която хвърля му се заплаща добре, така че всички са доволни.

За около час пристигнахме. Прекосяването на щатската граница (Орегон с Вашингтон) стана незабележимо. Изглежда само калифорнийците имат пропусквателни пунктове на границата си с другите щати и не допускат никакви храни и растителности да бъдат внасяни в щата им. Страхуват се от зарази. На мен ми се струва малко бошлаф цялата тази работа ама те си знаят най-добре. Ето един пример на такъв пропускателен пункт и тази

Спираме зад хижата. Тръгваме да се разтоварваме. Всички врати бяха отключени. По тия места не се крадяло. Един път Джордж заварил някакъв съсед с цяла група хора в хижата да си правят купон. На съседа хижата не била достатъчно голяма и си довел гостите тука. Като свършили почистили и си отишли. Мен акъла не ми го побира ама хората там така живеят. Както и да е. Качихме си багажа по стаите и тръгнах да разглеждам. Хубава, голяма хижа, на три етажа, с три спални и три бани/тоалетни. Освен в трите спални има място да спят удобно още няколко души ако се наложи. Въдици колкото искаш. Кухнята оборудвана. Хладилника пълен, но се поизпразни след като всичко с изминал срок на годност беше изхвърлено. Беше ми направен списък какво трябва да се купи. Двамата с Джордж изхвърчахме до близкия супер а жените (две на брой, с които пътувах, едната от които се казва Радка а другата – друго) останаха да разтребват по техните си разбирания, щото, нали, все нещо не било както трябва.

Влезнахме в супера и аз му разхлабих юздите. Всичко каквото беше в списъка и още толкова, каквото не беше. Като ще е, да е! Сигурно е останало и още нещо, за което не съм се сетил ама ще се мине и без това. Върнахме се и тършнахме всичко отгоре. Жените да му намерят място. Ние където и да го сложим, все няма да е на правилното място, затова – те. Ето къде натръшкахме покупките
Колбасите и хлябът, на преден план, купихме от един руски магазин. В Портланд и околностите живеели близо 150 хиляди руснаци. Всичко от техния магазин си беше баш по наш вкус и разбира се свърши в първите един – два дни. Другото, полека-лека и то взе да привършва, но остана и порядъчно количество за след нас, който ще идва. Всичките дни си беше кеф на буци.

По-натам ще видя дали ще ми се пише още, че да опиша и образът Ед (Едуард Стон). Като се лепна за Радка не пуска, в границите на учтивостта. А толкова му се искаше тя да зареже всичко друго и да остане при него....абе образи всякакви по тази земя наша.

Река Калама, Вашингтон щат

Град Калама