автор: Patrizzia

Животът ми е низ от стъпала,
редуват се ту нисички, ту стръмни,
до там, където вече съм била,
или отивам само щом се стъмни.

...И кой ли сбъркан с кривите длета,
в скалата на живота ги изсече?
Стремглаво падах, учих да летя
и стигах до звездите всяка вечер.

А денем се препъвах все в мечти,
кървяха незарасналите рани
върха достигах може би почти,
но горе е за шепичка избрани.

Крилете си присвила продължих,
поне далеч от глупост, без умора,
последното стъпало – полет тих...
А после нека хората говорят...