автор: Optimist

Та, днес ще гледам китове. Предният ден видях, че лодката която ми хареса за тази работа тръгва в 12 по обед. Имах цяла сутрин да се натуткам.
Започнах денят както обикновено – кафе и портокалов сок. Пуснах телевизорът да погледна новините – борсата, времето, кой какво що. Нищо особено. Качих се горе да си тегля един „бръснич” и да се издУша. Бавна процедура! Няма за къде да бързам. Ако бързах – двадесет минути и съм готов.
Та, днес ще гледам китове. Предният ден видях, че лодката която ми хареса за тази работа тръгва в 12 по обед. Имах цяла сутрин да се натуткам.
Започнах денят както обикновено – кафе и портокалов сок. Пуснах телевизорът да погледна новините – борсата, времето, кой какво що. Нищо особено. Качих се горе да си тегля един „бръснич” и да се издУша. Бавна процедура! Няма за къде да бързам. Ако бързах – двадесет минути и съм готов.

Слизам долу. Мисля си, че няма да е зле да си подложа. Вадя хляб „чибата”. Този хляб се води италиански и е най-близък по вкус до нашия. Доста е по-плосък от нашия, с по-малко среда от нашия, но какво от това. Вкусът ми е по-важен. Отрязах си един краещник, срязах го на две, мазнах масълце на долната половинка, натоварих я с тънко нарязано прошуто и го затворих. Нарязах си и три домата, солчица, малко зехтин, малко магданоз отгоре им и салатата готова. Изядох си сандвича и салата на крак. Свърших и гледам станало време да вървя. Между другото, чибата преведено от италиански значело „чехъл”. То си и прилича на чехъл като го погледнеш.

Облякох се топло, нищо че не беше студено. Имах опит отпреди години. Флорида. Бях си купил билет за „deep sea fishing”. Беше горещо и се качих на корабчето леко облечен. Станах на шушулка. Втори път нямаше така да се излъжа. Трябваше и шапка да си взема ама я забравих. Вече за повече от едно нещо едновременно не мога да мисля. Да му мисли кой може. Иначе, все още с готовност поемам ангажимент. Особено ако трябва да напомня на някой за нещо. Ако ме подсетят, че съм забравил да напомня, имам затрудение да се сетя за какво става дума. Навремето четох статия по този въпрос. Живеем с мисълта, че всичко ни е наред и помним, но виж, точно това за което трябва да се сетим в момента, само него сме забравили. Тюх да се невиди! Иначе всичко друго помним, нали.

Сядам в колата. Вкарвам в навигатора къде да ме отведе. Паля и тръгвам. Пристигам съвсем навреме за 12 часът, но то не било в 12 а в един и половина. От 12 било само в събота и неделя. Че вчера не беше нито събота, нито неделя. Вчера било изключение. Имали цял автобус туристи и направили екстра курс.

Ето ми час и половина екстра време, което трябваше да похарча. Върнах се до колата, евентуално да й намеря по-сенчесто място за паркиране. Обиколих навсякъде. Няма и няма! Няколкото места, които бях забелязал отивайки пеша към кея, бяха запазени за месечни абонаменти. Паркирах къде да е и тръгнах да се разхождам озъртайки се за нещо, което не съм видял предния ден. Нямаше кой знае какво. Седнах на една сенчеста пейка, че е по-хубаво да съм седнал отколкото прав. Някакво черно птиче ходеше наблзо и веднага се вторачих в него. За първи път виждах птиче, като ходи да куца. Куцаше също като човек, който има нещо на ходилото и го боли като ходи. Ходи и се криви, щото бързо премества здравия крак напред да поеме тежестта. Като се вгледах в птичето забелязах, че „ходилото” на единия му крак липсва изцяло. Частта от „глезена” надолу я няма. Това прави и кракът му да е по-къс от другия. То затова и куца. Като застане на едно място, сакатия крак го прибира нагоре и стои само на един крак. Извадих фотоапарата и го щракнах. От този вид пилета има много наоколо. Не ги знам как се казват. Ако някой знае, нека каже.
Какво ли е станало, да си загуби ходилото?! Уж живеем заедно на този свят, но не си обръщаме внимание един на друг. Не се познаваме. Колко жалко.

Птичето го оставих да живее живота си а аз тръгнах да доизживявам моя. Трябваше отново да прекося целия кей по дължина. От двете страни на пътеката наредени ресторантчета и магазини за сувенири. Ресторантчетата, за да те подкукоросат да влезнеш, предлагат по глътка от супата, в малка хартиена чашка, изкарали са отпред по няколко чинии с порциите на предлаганото меню за деня. С купуването на билет за корабчето, с билета ти пробутват пет-шест купончета от разните ресторанти наоколо за безплатен аперитив с поръчката за обед. Прави впечатление, че повечето хора по кея са туристи от други държави. Българи между тях нямаше. Евентуално Джес като дойде насам ще се чуе и българска реч, освен ако не говори български само на конете си. Кой я знае какви навици е придобила в германията.

Дойде време да се качваме на лодката. Биоложката, която щеше да ръководи тура ни събра около нея да ни казва какво трябва и какво не трябва, както и какво може и какво не може. За мен на тази жена й имаше нещо. За първи път чувах смях да звучи както продължително кудкудякане. Чак изнервящо. Често се шегуваше, че децата от групата щяла да ги хвърля през борда, за стръв на китовете и започваше да кудкудяка продължително. Гласът й беше от кресливите, дето те нерви само като ти говори. Изтърпях я! За другите не знам.

Лодката беше с две палуби – горна и долна. На горната беше кабинката на капитана. На стълбата за горе беше сложена табела, че е само за персонала. От 9/11 била тази наредба. Страх лозе пази. Други препятствия освен табелата нямаше. Малко не ми се връзват такива забрани ама нейсе.
На долната палуба заехме места от двете страни на салона и лодката тръгна. Бавно, бавно докато бяхме в пределите на вълнолома. След него дадоха газ и отпрашихме навътре. Температурата на водата беше 12 градуса. Наоколо нямаше затоплен асфалт, напечени от слънцето сгради, нямаше нищо, което да топли. И слънцето го нямаше. Ниски облаци, студена вода и смразяващ вятър. Вятърът уж хладен само ама след време отвява топлината на тялото и остава усещането за студ.

Първите китове видяхме на около осем километра от брега, все още на плиткото. Дъното беше 100 метра под нас и на това му викат плитко. Видяхме гърбави и сини китове. Гърбавите били нещо обикновено и ги виждали всеки път. Сините били рядкост и сме имали късмет. Те са и по-големи. Като вдишвали въздух през този малък отвор на темето им отгоре, въздухът, по пътя към дробовете им се движил с 500 километра в час. За кратко време трябвало да напълнят дробовете и да се гмурнат. Можели да изкарат до 15-20 минути под вода, преди пак да си поемат въздух. Не било необичайно китовете да се спуснат на дълбочина повече от триста метра. Толкова били силни и бързо плуващи, че им отнемало секунди да изплуват от такава дълбочина до повърхността. Един път изплували, цялото им тяло излиза от повърхността на океана отвесно нагоре от набраната скорост, наклонява се на една страна и се стоварва във водата с цялата си дължина изплисквайки сума вода във въздуха. Това са най-добрите моменти за снимка, но рядко някой успява да заснеме момента. Докато започне и всичко свърши.

По правило корабчето, след като бъде забелязан кит, трябва да спре и да не го приближава на дистанция по-малка от 100 метра. Ако китът реши на своя глава да се приближи, не му пречат и не се отдалечават. Да се приближи обаче е рядък късмет. Много рядко би могло да се направи хубава и ясна снимка. Цветът на водата и на китовете е приблизително един и същ. Вижда се малко от гърба над водата и нищо повече. Снимката с половината кит изкочил над водата я направих случайно. Държах апарата насочен в тази посока и щракнах в момента в който се появи. Нямаше време за автоматично фокусиране. Това беше и единствения път в който това се случи. Издишваници и вдишваници се случваха по-често, но и те бяха трудни за снимане. Докато се случи и свърши. Нула време!

Кит бързащ да изплува над повърхността, да поеме въздух.

Видяхме и гърбовете на двойка китове с малко китче покрай тях. Горе-долу това беше. Добре че салонът на корабчето беше добре затоплен, човек да поеме малко топлина, да не се вкочани съвсем. На връщане всичко живо се прибра вътре. Някои дремеха, други си спяха. Аз също се чуствах много уморен. То не било само кеф!

Цялата галерия