Не съм избирал пищова, нито куршумите. Оставих ги в офиса за всеки случай, като вече имах точен сценарий кога бих ползвал оръжието без да се колебая.
Преди да отворя магазина си, докато бях в болнични заради операцията от херния, която бях претърпял, отидох да "работя" в един от магазините на мой приятел българин. Исках да се запозная отблизо с работата преди да скоча в нея с двата крака.
Магазинът беше на Бел Ер булеварда, където се пресичаше с улица Ранчестер, една прека на юг от Геснер . Беше един от малките магазини в сравнение с други, които имаше наблизо. Беше краен магазин в един стрип мол.
Една дъждовна сутрин в понеделник, а обикновено такива сутрини са много слаби откъм посещения на клиенти, в магазина сме само продавачите. Беше дошъл и Васко, който работеше в централния офис и всеки понеделник тръгваше да обикаля магазините и да събира от сейфовете седмичната заработка. Тази сутрин беше взел и сина си с него, хлапе на около пет годинки. Аз бях пред тезгяха, от страната където заставаха купувачите а зад тезгяха бяха тримата продавачи и Васко със сина си. Беше оставил чантата с парите на пода до него, но още не беше прибрал парите на този магазин. Приказваме нещо, майтапим се. Вратата на магазина се отваря и в магазина влиза заднешком човек, леко приведен. Всички вторачваме учудени погледи натам. След секунди човекът се изправя и обръща към нас. Беше си нахлузил черна плетена маска на главата с две дупки за очите и една за устата. Беше и с ръкавици. Така и не разбрахме бял ли беше или черен. Изпод късата връхна дреха извади една скъсена двуцевка и я насочи към нас придвижвайки се. Напорито ни заповяда да си вдигнем ръцете а на мен - да легна на пода с гръб към тезгяха. В такива случаи наставленията се изпъляват стриктно и точно. Не че някой ни е учил какво се прави а от панически, смразяващ страх.
Вече беше стигнал до тезгяха и се беше опрял в него, като двуцевката беше на около метър от телата на хората зад тезгяха. Заповяда им да извадят кесия и да изсипят съдържанието на двата касови апарата в кесията. След това им заповяда да извадят портофейлите си и тях да сложат в кесията. Накара ги да свалят каквото имаха по ръцете си, пръстени, часовници и каквото още и също в кесията. Аз се падах на пода зад него, но с гръб към него, не легнал а коленичил, като на мен не обърна никакво внимание. Цялото му внимание беше насочено към четиримата от другата страна на тезгяха. Бях клекнал до един хидравличен крик на четири колела. Беше най-малкият от серията крикове, който можеше да повдигне до два тона кола. Беше целият от желязао. Металната тръба, която служеше за рамо с което се помпаше хидравликата беше на пода до крика. Извърнах глава леко назад да видя с края на окото си какво става. Видях че беше обърнат с гръб към мен и следеше другите, някой да не бръкне под тезгяха и да го застреля с предполагаем пищов отдолу. Преместих ръцете си върху крика, обхванах го здраво с две ръце, светкавично се изправих наблюдавайки го в гръб, извъртях се и с всичка сила стоварих крика върху кръста му. Ударил съм го с такава сила, че гръбнака му се счупи, свлече се надолу а торса му се сгъна назад и падна върху краката си. Замахнах с крика още един път и го стоварих върху главата му тъй както е с маската. Черепът му се сплеска на пода а от маската зашуртя кръв примесена с мозък. Сигурно сърцето му още е биело защото четирите артерии отиващи към главата помпаха кръв през маската. Обърнах се към четиримата и им казах - викайте полиция!
Споко! Тази сцена съм я сънувал толкова пъти през следващите години, че трябваше да мине десетилетие преди да избледнее и изчезне от сънищата ми. Описанието е вярно до момента в който хващам крика с две ръце. Нищо такова не съм направил. Вместо това стоях свит на пода, чух го да им заповяда да се обърнат с гръб към него и да не са посмяли да мръднат в следващите петнадесет минути. Следва пълна тишина. Всеки от тях стои с гръб и не мърда, аз свит на пода и също не мърдам. Не се чу движение, ходене, отваряне на врата - нищо.
След няколко минути някой се престраши да се обърне. В магазинът бяхме останали само ние. Този с маската вече беше изфирясал. Извикахме полиция. Дойдоха. Разказахме им какво се беше случило. Взеха си бележки и това беше. Повече не се чу нищо по случая. Един от многото. Хюстънско ежедневие.
Ето, за такъв случай държах револвера в чекмеджето на бюрото си, но едва ли някой би посмял да влезне с цел обир без да знае със сигурност дали в офиса няма никой. А както споменах, магазина на Ранчестер беше малък и нямаше офис.