автор: Optimist

Точно срещу прозореца на спалнята ни, от другата страна на улицата, между две кооперации, има голямо дърво - орех. Клоните му стърчат над покривите, а в страни опират в стените и на двете. Разстоянието между двете кооперации е шест метра, а дървото е точно по средата между двете. Толкова посредата, че зидания дувар отделящ двете кооперации, спира в дървото и продължава от другата му страна. Между листата на това дърво, по клони и клонки,
кацат стотици врабчета. Под дървото, един от собствениците в едната кооперация, си е приспособил нещо като гараж. Направил си е две врати на желязната ограда откъм улицата, почти непосредствено до входната врата за пешаци и там си държи колата. Няма покрив или други стени. Един път, не си беше изкарвал колата няколко седмици и така беше осрана, че половин ден я полива с вода и стърга, да я извади изпод ...

Врявата идваща от дървото сутрин рано е невъобразима. Но не дразни. Забелязъл съм, че природата не издава дразнещи шумове. Дали ще е гръмотевица или водопад, дали ще плющи дъжд или шуми река, дали птици ще пеят или лъв ще реве, нищо от това не дразни! Дразнят само шумове създавани от хората. Машини, мотори, каруци, самолети, ти го назови. Направено ли е от човек - дразни. Трябва да си някакъв човек талант, че да произведеш шум, който да не дразни (музика). А колко труд се хвърля за да се постигне това, а?
Мисълта ми беше, врявата на врабчетата дори не ме буди. Тази сутрин се събудих преди тях, по необясними за мен причини.
Врабчетата още не бяха се разприказвали. Но пък ги чух като започнаха. 5 и 20 сутринта беше. Като че ли чакаха да стане това време, че да започнат. Започнаха в хор. Тези които още спяха, събудиха се и се включиха, без да знаят още за какво става дума. Направо се надвикваха. При тях нямаше учтивост. Изобщо не се изслушваха. Важното беше да говорят.
Мисля си. Сигурно всичките са женски. Дърпам асоциации разни. Но пък, стори ми се невъзможно да няма мъжки между тях. И се сетих. Те половината сигурно са мъжки, но мълчат. Невъзможно беше да вземат думата. А и не могат така, да говорят без някой да ги слуша. Това само женски го могат. Иначе е тъмно още. Никакъв друг шум. Те приказват, аз си мисля.

Жена ми спи още. Ако се събуди, и тя ще се разприказва. Аз - кога слушам, кога не. Зависи какво ми говори. Това обаче не я притеснява. Изглежда за жените е по-важно да говорят отколкото да кажат нещо, което да бъде чуто и осмислено. Те сигурно за това си се събират по женски. Събират се и си говорят. Като се съберат в къщи, постоя при тях от учтивост, после се извиня и се оттегля. Олеква ми някак. На тях също. Превключат на по-висока скорост и върви ги спри. Винаги спират без да искат. Нещо друго трябва да се направи или да стане. За това спират. Например станало е късно. Трябвало вечеря да сложат или нещо друго. Стават. Чувам ги да си говорят в антрето. Викам си, сетили са се да си тръгнат. Присъединявам се за довиждането. Ама то едно довиждане, край няма. Продължават си приказките на отворена външна врата. Жена ми е отсам на вратата а другите - от другата страна. Приканвам ги да влезнат пак и да седнат поне. Не! Моята покана само ги кара да увеличат разстоянието помежду си, но продължават. Заради увеличеното разстояние, увеличават и децибелите. А е късно. Притеснявам се за съседите. Сигурно са си легнали вече. Правя забележка да са по тихи. Продължават шепнешком, като проточват шии, уж да приближат главите, да се чуват. Оттеглям се от това нескончаемо довиждане. Лягам си. Когато усетя в просъница, че жена ми си ляга и тя, разбирам че са свършили. Не точно свършили а отложили продължението на разговора за друг път.
Какво ли не ми мина през ума тази сутрин, докато слушах врабчетата!
Мислих да пиша още по тоя въпрос, но се налага да излизам, та ще опитам като се върна.
Върнах се и опитвам пак.
При мен, балкони да искаш. Имаме три. Два - откъм спалните и един откъм хола. Голям. Като се запролети, вадим маса и столове на него. С жена ми си вечеряме там. Сложи на масата покривка, едно друго. И аз се включа в мероприятието, носейки салфетки (че жена ми винаги ги забравя). Щъкаме напред назад докато всичко е готово и сядаме да хапнем. Колкото и да е чудно, започваме вечерята с чукане на чаши. Кога с бяло, кога с червено. Теферич. От кеф, човек да се подмокри.

На тоя балкон, сутрин вечно имахме гости. Трябва да идваха рано сутрин, преди още да сме станали. Завъртам щорите и ги виждам. И те ме виждат, но не мърдат. Докато всичко е затворено, стоят невъзмутимо. Сигурно знаят, че през стъклата нищо не мога да им направя. Как иначе? Бяха две големи черни птици с по няколко бели пера по крилата и на опашката. Виждал съм същите и по други места. Все по две движат. Трябва да са клонирани, щото пък да са толкова еднакви, как може? Та, дойдат от някъде, кацнат си на перилото и се обръщат към двора и улицата да гледат. Стоят си приклекнали една до друга и наблюдават. Кой ги знае за какво си мислят. А и не казват, човек да добие представа поне. Дори не загатват. Но аз разбрах! Стоят там и чакат да им дойде позив. Идваше им по едно и също време. Прас!!! Изпльоскат две редки лайна върху плочите на балкона и моментално хвръкват. Гузни!
Излизам да ги забърша докато не са засъхнали, че сутрин този балкон го пече слънце и оставям вратата отворена. Повече няма да дойдат този ден. Знам го от опит. Чак на другия ден сутринта.

Един ден, през този балкон са се опитали да ни оберат. Опитали но не успяли. Иначе си имаме аларма, вързана с охранители, но до там не се стигнало. Това обаче не ми даде мИра, докато не инсталирах още една аларма само за балкона. Значи, хване ли се някой за перилата на балкона, преди още да е прекрачил перилата, алармата писва. След минута си спира сама, но някой продължава ли да се мержелее в обсега на датчика, свири та се къса. Инсталираха я, отодоха си и на вечерта си лягам спокоен. На другия ден обаче, още в шест сутринта, алармата се задейства и аз скачам като ужилен. Тичам нататък, ще се пребия. Изключвам и се оглеждам - няма нищо. Сещам се за птиците. Следи по балкона - никакви. Помислих си, като е свирнала алармата, те са се осрали преди да имат шанс да се обърнат към улицата да гледат и затова няма следи. Или от алармата им се е дръпнало лайното и са си свършили работата другаде някъде. Едно от двете.

На другия ден, ставам аз рано, да бъда свидетел на действието и да се задействам веднага, че взех да се притеснявам за хората наоколо. Не мога всяка сутрин да ги будя така, по никое време, със 120 децибела. Стоях, дебнах, но птиците повече не дойдоха. Гледам ги през денят, въртят се наоколо, дори кацат по съседските балкони, но на нашият повече не дойдоха. Четири години от тогава. Дано не са оглушали милите, а това че чистих след тях не ми пречеше. Никога не ми е пречело.