автор: Albatros

... из вкочанените дерета
и в парцаливите поля
се хвана пролетта да шета –
снегът валя – и отваля,
муцунка блага на къртиче
поде се с рохкавата пръст,
кокиче – плахо самениче! –
на зимата удари кръст,
поеха хорските пътеки
в разкашкани под мен земи,
и тихо – на вързунки леки,
дъждецът почна да ръми,
към небеса – до вчера мъртви,
пълзи в листе и ствол мъзга,
а ние – с два елена, къртим
в гората своите рога,
из виком витите простори
се нижат птичите ята,
и ручейчето проговори
с безмълвната си доброта,
щом цъфне дряновото върше,
се усмихнете в миг поне...

Каквото беше, вече свърши –
и пролет пукна! –
ние не.