автор: vlakant

Тази година зимата не се състоя. Не само в България, но и в други кътчета на старата, или по-скоро младата, според повечето астрономи и геолози, Земя. Зимата явно беше отменила редовното си годишно турне на Земята, но без импресариото и да счете за нужно да уведоми предварително местните фенове.
Те се споглеждаха очудени и невярващи, попсуваха малко и се отдадоха на алтернативни зимни занимания – ски на изкуствен сняг и кънки на изкуствен лед, и двете, по възможност в краткия времеви диапазон – сутрин до 10.30 часа, и вечер „нощно” след 18.30. През другото време пистите предлагаха условия за водни ски, а пързалките заприличваха на обикновени локви. Другото алтернативно занимание беще провеждащата се и планирана от поне 6 години Зимна олимпиада. Не че, организаторите не страдаха от липсата на сняг, но те по задължение докарваха всяка снежинка паднала някъде в голямата страна домакин, произвеждаха изкуствен сняг и всячески се мъчеха да не провалят игрите и да докажат надмощието си над природата – Зимна олимпиада на морското равнище, при температури между 10 и 20 градуса? Моооже, разбира се, че може! Даже бихме казали, че това са оптималните условия за зимни спортове! И така, следващата Олимпиада /Зимна/ ще бъде в Саудитска Арабия!
Тия глупости се въртяха в главата му докато, радвайки се на зимното слънце и на типичните за сезона 18 градуса, се разхождаше из една от столичните пешеходни зони, събота в края на февруари, малко преди 10.00 сутринта. Беше излязъл за вестник и кафе, да позяпа хора и магазини, и да се помотае. Едно време тичаше в събота сутрин, но вече го домързяваше и предпочиташе по-леки натоварвания за събуждане на тялото. Взе си вестник от будката на ъгъла, размени няколко думи с продавача, сложи си черните очила и се загледа в сергиите, на които търговците бяха вече наизвадили „зимните” плодове и зеленчуци, ядките и меда. Зяпаше хората и шаренията, но си мислеше за започващото след малко женско състезание по ски спускане. Чудеше се дали да се прибере до вкъщи и там да го гледа или да отиде в местното кафене и да помоли момчето да махне музикалния канал и да превключи на Олимпийския такъв, или .... Да! Най-добре е да отиде при обущаря Стоян, там винаги има включено телевизорче и спортните предавания не се изпускат. От друга страна Стоян е интересен човек и събеседник – висок, добре сложен, с осанка и прическа на бивш военен, с пронизващи очи и познания в почти всички сфери. Не говореше много, но и Венци не искаше някой много да му дудне докато гледа нещо, което го интересува. Взе две двойни кафета от един автомат и се насочи към обущарското ателие, в безистена, в дясно, три стъпала надолу и после пак дясно. Почука, /Стоян така обичаше/, и влезе с двете кафета напред.
- Добро утро, комшу. Как си? – вдигайки очи от някаква обувка, каза Стоян.
- Добро утро, Стояне, минах да пием по кафе, да побъбрим и да погледам женското спускане. Става ли?
- Става, Венци, става. Явно няма да изкарам пари от теб, ама ... благодаря за кафето, и сядай. Чакай само да махна чантата на леля Златка, нали я знаеш, съседната улица, номер 8, пети етаж.
Венци подаде кафето и седна на освободеното от леляЗлаткината чанта столче. Загледа се в телевизора, спускането беше започнало, на старт беше втората състезателка, като първата беше паднала.
- И днес е голяма жега и като гледам вече състезанията започнаха да ги правят все по-рано и по-рано. Ти следиш ли игрите? Знам, че си фен.
- Гледам аз, следя. Дръжки! Нещо да се върти там. – измърмори Стоян, докато втората състезателка завърши, а третата падна на десет метра след старта.
- Май изкуственият сняг не им допада – констатира Венци и отпи от кафето си, след като паднаха момичетата с четвърти и пети номер.
Загледаха се. Състезанието беше тъпо – от първите 9 завършиха само две. На старт беше № 10.
- Ех, защо нямаме тук наша представителка! Току-виж се е класирала, без усилия на почетното двайсето място. Ама на, каръци сме си! Стояне, знаеш ли кой е най-големия карък?
- Не.
- Най-големият карък е този, който на състезание за каръци ще вземе второто място!
Стоян се засмя гръмогласно, докато финишираше № 10.
- Ей, я малко по-сериозно, че ще се набода, докато се хиля. Ама да ти кажа Венци, то не е само въпрос кой колко е карък и кой колко шанс има. Въпрос е и на организация.
- Е, ясно че е въпрос на организация. И в такъв момент българската организация е далеч от немската, зад която има и пари и традиция или обратното.
- Да бе, така е. Обаче традицията не е толкова важна, по-важни са парите.
- Да, повече тренировки, по-добри треньори, по-добро оборудване.
- И освен това – повишаване на коефициентите за успех чрез влошаване условията за участие на съперниците или дори чрез елиминирането им.
Венци, гледайки финала на № 15 – едва шестата завършила, която даже даде първо време, чу какво каза обущаря, но не беше сигурен, че го е схванал точно.
- Какво, какво? Я повтори пак!
- Изобщо няма да ти го повтарям! Чу ме!
- Ама ти да не ми говориш за някаква световна конспирация? Аз те мислех за по-здраво мислещ!
- Не знам за какъв ме мислиш и няма да ти разказвам вица за Мечо Пух и Прасчо, но сега има почивка и после идва групата на фаворитките. От тях ще отпаднат № 17, № 18, № 24 и № 26. Номер 20 ще води в класирането и на последния завой ще влезе в необработения сняг и авансът и ще се стопи. Ще победи № 29. Изненада!
- Да, бе! И кой ти го каза това?
- Аз ти го казах – гласът на Стоян беше твърд и сякаш казваше „Ако не вярваш – гледай!”.
През това време № 16 излезе напред в класирането, а № 17 отпадна на старта, като не можа да си освободи щеката и падна от външната страна на стартовата къщичка. Венци прие това за съвпадение и даже тихо се засмя. Усмивката леко посърна, когато № 18, малко преди междинната контрола, влизайки с най-високата скорост, развивана до момента, изпусна левия завой и се отзова в предпазните мрежи. През това време Стоян гледаше екрана на таблета си и сякаш на себе си промърмори:
- Две минути до края на възможните промени. Два милиона евро за победа на номера от 30 до 35. Плащаш ли?
- Какво да плащам?
- Ако платиш два милиона евро до минута и четиридесет секунди можеш да промениш класирането и дадеш победата на някоя мацка с номер между 30 и 35.
- Какво? – Венци гледаше тъпо, и не се разбра дали това беше в следствие на казаното от Стоян или просто защото № 20 завърши точно както обущарят беше предсказал.
- Какво „какво?”? Просто плащаш и променяш коефициентите за успех на твоя фаворит. Лошото е когато се сблъскат две наддавания – тогава трябва да се намесва задругата и да решава кой има приоритет. – Стоян говореше без да гледа събеседника си, защото пробиваше дупки в някакъв колан.
- И приоритетът е за този който е платил повече, нали?
- Не винаги. Един от постулатите на римското право е „Първият по време е първи по право.”. Така, че ...
- Стояне, плашиш ме. Номер 24 вече отпадна и ... – усмивката на Венци съвсем застина.
- Ама ти не ми ли вярваш? Вече мина времето и е абсолютно сигурно, че № 29 ще победи. Изненада, ама не толкова голяма.
Венци се беше изпотил и то не само от февруарските жеги. Видя финала на № 25, № 26 /приземи се лошо от единствения скок и ..../, № 27 и вече започваше да вярва в казаното от Стоян. А това беше страшно. № 29 финишира и поведе в класирането.
- Кой води тези залагания? – Венци, сухо.
- Това не са залагания. – Стоян, усмихнато – Това е, както ти казах, повишаване на коефициентите за успех на определен състезател чрез влошаване условията за участие на съперниците му или дори чрез елиминирането им.
- И кой прави това?
- Ами, ние.
- Кои „ние”?
- Задругата на обущарите.
- Какво? К’ва е тая задруга?
- Задругата на обущарите е световна организация, основана през 1895г., първоначално изцяло като на професионален признак.
- И къде точно е връзката ви със спортните състезания, като сте обущари?
- Както казах, първоначално сме били изцяло обущарско-занаятчийска организация, но след Втората Световна в професионалните ни редици влизат немалко добре обучени войници, дори и такива от спецчастите на победителите, а и на победените. Това са хора способни сами да променят историята на човечеството, но освен всички друго са и достатъчно интелигентни да не го правят. Още преди войната спортът започва да се налага като социален феномен и като друго поле за битка и изява. Сигурно си чел за игрите в Берлин, когато Хитлер не може да си намери място от яд заради златните медали на чернокожия Джеси Оуенс. И сигурно помниш каква гордост бяха спортните победи в годините на Студената война. Това не бяха просто спортни победи – това беше доказателства за надмощие на едната система над другата. Та, при тези условия оттеглилите се спецбойци, шпиони и анализатори решават да поддържат уменията си чрез оказване на нерегламентирано влияние върху спортните състезания и промяна на коефициентите за успех. Идеята е хем да водят някаква тяхна си, нова война, хем да изкарват пари от това. По възможност повече.
- И затова стават обущари? Ти нещо ме работиш! – Венци за първи път чуваше толкова приказки от Стоян, и то врели-некипели.
- Обущари стават защото това не изисква някакви специални умения, или казано по-друг начин, ако изисква някакви умения, то те вече ги имат. Но това не е най- важното, те стават обущари, защото обущарница има във всеки квартал, могат да са сред хората, да познават всички от улицата и да събират информация и да търсят и намират хора, желаещи да променят коефициентите. От друга страна обущарите никога не са били контролирани много строго от властта. Социалистическата власт даже не ги забелязваше. Ние, за разлика от бръснарите, работим в малки полутъмни мазета, килери, сутерени. Там хората не се задържат – оставят си обувките, или чантите за ремонт и си отиват. При бръснаря има витрина, има чакалня, там е повече като клюкарница. Иначе и бръснари има във всеки квартал. И дърводелци има – ама те пък имат помощници, а ние работим сами. Можело е да станем зидари, ама тази ниша е била вече заета – каза с усмивка Стоян.
- И как работите, какво правите? – попита Венци недоверчиво.
- Как работим и какво точно правим, знаеш, че няма как да ти кажа. Но, мога да ти кажа, че такива като мен има много, особено в големите градове и в различните спортни комплекси и курорти. Ние осъществяваме връзката, приемаме парите за подобряване на коефициентите и координираме действията на изпълнителните звена, натоварени с прякото въздействие върху конкретното състезание.
- И успявате ли да въздействате върху състезанията?
- О да! Ние въздействаме върху всяко състезание, някой път за да подпомогнем някой от топ фаворитите, друг път играем за някой от аутсайдерите. Използваме всякакви приоми – диверсия – хранително натравяне, допинг, разваляне на спортните уреди, психологическа война – обаждания от близки, лоши новини, заслепяване с лазер или с просто огледало, директен контакт с лека или по тежка телесна повреда, или ако трябва директно елиминиране – при нас има и снайперисти. Най-трудно ни е в колективните спортове, затова и титлите на Германия през 1954г. и на Франция през 1998г. на световните по футбол, се приемат за истински шедьоври на задругата. В единия случай допингирахме немците с неизвестен за онова време препарат, в другия случай натровихме бразилците и те едвам стояха на терена в Париж. Ще ме попиташ сигурно за елиминирането – най-известния случай е Айртон Сена, добра работа на снайпериста. А иначе, снайперистите ги ползваме да стрелят с гумени куршуми по каските на скиорите. Скиорът има чувство, че главата му експлоадира, и разбира се пада. На главата и на каската му няма нищо.
- А в България какъв опит имате? Имате ли поръчки оттук?
- Има, не са много, но лека по-лека се отваря пазара. Успяхме да разменим смазките на немския и българския отбор по биатлон и така осигурихме единствената досега олимпийска титла в този спорт. Имаме и един провал, по-скоро куриоз – на Олимпиадата в Атина в една определена среща беше уредено нашата тенисистка да победи. За целта масажиста на противничката така я беше масажирал, че тя не можеше да ходи. Да, ама нашата падна, защото се оказа, че имала билети за връщане за същата вечер. Кофти за задругата, ама ние пари не връщаме.
Венци гледаше като ошашавен, смачка си чашката от кафето и попита:
- И какво ще стане сега на олимпиадата?
- Нямам право да ти казвам, но все пак ето ти три неща: Норвежците ще се издънят на ски-бягането, холандците ще са непобедими в бързото пързаляне с кънки, а руснаците ще отпаднат рано-рано от най-важния за тях турнир – хокейния.
Гостенинът стана, с намерение да си ходи и да осмисли чутото някъде другаде. В този момент на телевизора се появи водещият и каза „И ето ни отново в зимния парк. Условията за ски вече са добри, вятърът намаля и след минути ще започне дългоочакваното спускане при дамите. Надявам, се че репортажът от женското спускане за комбинация, който излъчихме преди малко е бил интересен и добра подготовка за феновете, или поне за тези които не са успели да го проследят във вчерашното ни пряко предаване.” Венци погледна Стоян и се разсмя неистово.
- Изигра го страхотно. Луд ме направи. Задругата на обущарите, спецчасти, снайперисти. Велик си Стояне, теб трябва да те изберат за шеф на задругата.
- Ами, аз съм такъв. Ако не вярваш виж сертификатът, който е под палтото ми.
Венци продължаваше да се хили, повдигна палтото и видя сертификата, който висеше на стената, под окачените дрехи. На него на чист английски беше написано „Стоян Никодимов – лидер на Задругата на обущарите с мандат от 01.09.2013г. до 31.08.2015г. Главна квартира – Берн, подписи, златни печати.”
- Страхотно! Аз пък ще ти направя такъв сертификат за лидер на майтапчиите – пожизнен! Чао, Стояне!
- Чао, Венци! И да знаеш, не се майтапя!
- Ама разбира се, как ще се майтапиш!

***
След дванадесет дни Олимпиадата свърши. Имаше подробни анализи на всичко, на всеки спорт, спортист и изява. Разбра се кой какво е ял, с кого е спал, кой го е поздравил или му се е подиграл първи и т.н. Обобщените изводи обаче бяха три:
1. Русия победи в класирането по медали, но се издъни на хокей.
2. Холандците бяха непобедими в бързото пързаляне с кънки.
3. Норвежките ски-бегачи, и мъжете и жените, направиха най-слабата си олимпиада.

02/2014