автор: Albatros

... осмислям всички глупости, които и аз по своя път ги натворих –
сях вятър, подир туй не жънах жито, освен във откачения си стих,
и мъжката ми жътва бе кахърна, и – празен, зейна моят стар долап,
в световния хамбар не сипах зърно – и черен беше белият ми хляб,
и дребните мечти ми бяха гладни, и – Господи! – се молех всеки ден,

от крината ми зрънце ако падне, да го дадеш на мравките след мен,
понеже сит на гладния не вярва, и – вярва ли, е от немай-къде! –
ръсни дори на онзи алчен гарван, привикнал цял живот да ме краде,
и споменѝ ме в благата си дума? – не искам, Боже, друго от света.
Бях твое светло пътниче по Друма! – аз, сиромах в световните жита.