Някак труден става края,но неистово желая, нещо някак незначително,
трогващо и възхитително, нещо дребно , поетично, жест, усмивка ,симпатично,
камъче миниатюрно, ей така като ноктюрно, двупотопния ми телефон
да запее с птичи тон. Някой да ме заговори и душата да отвори,
да попита ,как си хей, още ли ти се живей, още с облаците ли летиш
и звездите пак броиш, още с тях ли разговаряш и не се ли преповтаряш
влюбените да рисуваш, на щастлив да се преструваш.
Пак ли котките завиваш, за бедняка дом намираш, спастряш левче и за оня,
дето свири на перона , зъзнещ , скъсан му балтона, плаче му акордеона..............,
И тъй, по пътя си наивно, се усмихвам позитивно,сякаш всичко е наред,
дай Боже всеки му късмет.
Някой за глупак ме смята, най_нахално ме премята, може би не съм човек
просто пътник без билет, спрял на гарата за малко, е ,не е ли много е жалко?