автор: Albatros

Все нявга ще разкажа на света как ти във мен безпаметно се влюби.
Душицата ти как над мен слетя! – светулчица връз срутени коруби.
Как ме отвея с роклята си клош в Галактики! – до днес неназовани.
Как оттогава пърхам всяка нощ! – като врабче във топлите ти длани.
Как шнолата от твоите коси ми падна в скута! – сетне на килима.

Как не пристигна Бог да ме спаси? – и вече спрях да вярвам, че го има.
Как с дъхавия твой мавруден крем изчезвах, сякаш в приказна омая.
Обезумях ли? Май, че не съвсем? – до теб, Жената, слязла ми от Рая.
В зениците ти тихи как чета, че свършват най-самотните ми доби.
Когато те разказвам на света, аз просто дишам облаци от Обич.